Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Пише материал за нас. За завръщането ни. – В гласа й имаше намек за нещо – не точно презрение, не съвсем ирония. – което накара Бетъртън да се почувства леко неспокоен.

Мъжът внимателно остави чинията на масичката. Беше толкова запуснат, колкото жена му бе елегантна.

— Вие трябва да сте Карпън Броуди? – попита Бетъртън.

Човекът кимна.

— Защо не ми кажете какво знаете – или си мислите, че знаете? – каза Джун Броуди. Съвсем съзнателно не му бе предложила стол или нещо за пиене.

Бетъртън облиза устни.

— Знам, че автомобилът ви е бил оставен на моста „Арчър“ преди човече от дванайсет години. Вътре имало предсмъртна бележка с вашия почерк, на която пишело: „Не издържам повече. Вината е само моя. Простете ми.“ Претърсили реката, но не открили тяло. След няколко седмици полицията посетила съпруга ви, Карлтън, само за да установи, че е заминал за неопределен период от време в неизвестна посока. Това било последното, което се чуло за семейство Броуди – докато внезапно не се появихте тук сякаш от нищото преди няколко месеца.

— Добре го резюмирахте – рече Джун Броуди. – Не е кой знае каква история нали?

— Тъкмо обратното, госпожо – великолепна история е и смятам, че читателите на „Езервил бий“ ще се съгласят с мен. Какво би тласнало една жена да направи подобно нещо? Къде е била тя през цялото време? И защо се завръща след повече от десетилетие?

Джун Броуди се намръщи, но не каза нищо. Настъпи кратка, ледена тишина.

След известно време господин Броуди въздъхна.

— Вижте какво, млади човече, боя се, че въобще не е таткова любопитно, колкото си мислите.

— Карлтън, не си давай труд – каза жената.

— Не, скъпа, мисля, че ще е най-добре да го кажем – отговори господин Броуди. – Да го кажем веднъж завинаги и да откажем да го обсъждаме повече. Само ще удължим нещата, ако не съдействаме. – Той се обърна към Бетъртън: – Преминавахме през труден период в брака си.

Бетъртън кимна.

— Нещата бяха много зле – продължи господин Броуди. – След това работодателят на Джун загина в пожар и тя изгуби работата си в „Лонджитюд Фармасютикълс“, когато компанията банкрутира. Тя не беше на себе си, почти се побърка. Трябваше да избяга. Далеч от всичко. Аз също. Беше глупаво от нейна страна да инсценира самоубийство, но по онова време изглеждаше като единствената възможност. Малко след това и аз се присъединих към нея . Решихме да попътуваме. Спряхме в „В & В“ [2] Верига хотели. – Б.пр. . Мястото ни хареса от пръв поглед, разбрахме, че се продава, купихме го и години наред го стопанисвахме. Но… Е, сега сме по-стари и по-мъдри, а и нещата се поуспокоиха, така че решихме да се върнем у дома. Това е всичко.

— Това е всичко – глухо повтори Бетъртън.

— Щом сте чел полицейския доклад, вече го знаете. Имаше разследване, естествено. Но всичко се случи преди много време, нямаше измама, нямаше неизплатени дългове или застрахователна измама, няма нарушени закони. Така че прекратиха разследването. А сега искаме просто да живеем тук тихо и спокойно.

Бетъртън се замисли. В полицейския доклад се споменаваше „В & В“, но без никакви подробности.

— Къде се намираше този хотел?

— В Мексико.

— Къде по-точно?

Настъпи кратко колебание.

— Сан Мигел де Аленде. Мястото беше страхотно. Това е град на художници сред планините на Централно Мексико.

— Как се казваше хотелът?

— „Каза Магнолия“. Чудесно място. Съвсем близо до Меркадо де Артезаияс.

Бегъртън пое дълбоко дъх. Не му идваха наум други въпроси. А и неподправеният разказ на мъжа не му даваше следа за душене.

— Ами, благодаря ви за откровеността.

В отговор Броуди кимна и отново взе чинията и кърпата.

— Може ли да ви се обадя? Имам предвид, ако ми хрумнат още въпроси.

— Не може – сухо каза Джун Броуди – Приятен ден.

Докато вървеше към колата си, Бетъртън се почувства по-обнадежден. Все пак не беше лоша история. Е, да, не беше ударът на живота му, но щеше да накара хората да го четат, да го забележат и щеше да стои добре в биографията му. Жена, която фалшифицира собствената си смърт, изчезва в изгнание заедно със съпруга си и най-сетне се завръща у дома след години: интересна съдба.

— Нед, негоднико – произнесе той, докато отваряше вратата на колата. – Може и да не е „Уотъргейт“, но като нищо ще разкара жалкия ти задник от Езервил.

Джун Броуди гледаше как колата се отдалечава с неподвижно лице и студени, немигащи очи. После се обърна към съпруга си: