Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Д’Агоста усети, че не може да диша.

— Естерхази ви е казал това лично?

— Научих го по телефона от инспектора, разследвал стрелбата. Искаше да ми зададе няколко въпроса за господин Алойзиъс.

— Никой друг ли не ви потърси?

— Никой, сър.

— И къде, всъщност, се е разиграло всичко това?

— Килчърн Лодж. В планините на Шотландия.

Д’Агоста стисна зъби.

— Хората не изчезват просто ей така. Нещо в тази история намирисва.

— Много съжалявам, сър. Това е всичко, което знам.

Лейтенантът си пое дъх няколко пъти и издиша шумно.

— Господи. Добре. Благодаря, Проктър. Съжалявам, че се държах така. Просто съм много разстроен…

— Разбирам. Ще желаете ли да влезете в библиотеката и да изпиете чаша шери, преди да тръгнете?

— Шегувате ли се? Веднага трябва да направя нещо.

Проктър го изгледа.

— И какво би могло да е то?

— Все още не знам. Но можете да си заложите задника, че ще направя нещо.

Ингъркгърктън

Джъдсън Естерхази стоеше на бара на кръчмата „Хафмуун“ и пресушаваше халба „Гинес“. Кръчмата бе малка, подходяща за размерите на селцето: три места на бара, четири сепарета, разположени две по две до срещуположните стени. В момента нямаше жива душа, освен него и стария Макфлекноу, бармана, но наближаваше пет и нещата скоро щяха да се променят.

Той допи чашата си и Макфлекноу се наведе към него.

— Ще пийнете ли още една, сър?

Естерхази се престори, че го обмисля.

— Защо пък не? – рече той след известно време. – Предполагам, че д-р Роскомън няма да възрази.

Барманът се изкиска.

— Разбира се, че не, а и ще бъде нашата малка тайна.

Сякаш по даден знак Естерхази забеляза доктора през големия кръгъл прозорец на входната врата. Роскомън вървеше забързано по улицата и спря пред вратата на кабинета си, която отключи с привично движение.

Естерхази го гледа, докато докторът не хлътна в сградата и вратата не се хлопна зад него.

Докато разиграваше сърдечен пристъп вчера, Естерхази ясно си бе представил как ще изглежда местния доктор: подпухнал и червендалест, застаряваш, но стегнат, свикнал да лекува както болни крави и коне, така и хора. Но Роскомън го бе изненадал. Беше слаб, около четирийсетте, с блестящи и внимателни очи и интелигентно изражение. Бе прегледал новия си пациент с хладен, спокоен професионализъм, на който Естерхази можеше само да се възхити. След като бързо определи, че болките в гърдите не са нищо сериозно, Роскомън все пак препоръча няколко дни почивка. Естерхази бе очаквал това и то всъщност бе добре дошло: сега имаше извинение да се мотае из селото. А и се бе срещнал с местния лекар – основната му цел. Беше се надявал да се сприятели с него и да му измъкне информация, но човекът се оказа еманация на шотландската резервираност и не каза почти нищо извън медицинските си съвети. Може би такава бе природата му – а може и да криеше нещо.

Докато отпиваше от прясната „Гинес“, Естерхази отново се запита какво прави човек като Роскомън в мизерно селце като Инвъркърктън. Явно бе, че със своите умения можеше да отвори доходоносна практика в някой голям град. Ако Пендъргаст, противно на всички обстоятелства, бе оцелял от блатата, тъкмо Роскомън щеше да е човекът, при когото да отиде – беше единственият читав наоколо.

Вратата на кръчмата се отвори и вътре влезе жена – Джени Протеро. Естерхази вече се чувстваше сякаш буквално познава проклетото село. Госпожа Протеро стопанисваше сувенирния магазин, и тъй като този бизнес не беше твърде доходен, се препитаваше и като перачка. Беше пълна и весела, с лице, червено като омар. Въпреки мекия октомврийски ден, вратът й бе омотан с дебел вълнен шал.

— Здравен, Поли – рече тя на бармана и се настани на единия от двата свободни стола с цялата грация, която й позволяваха стоте кила.

— Дал бог добро. Джени – отвърна Макфлекноу, като старателно обърса надраскания дървен плот пред нея и й наля половинка бира.

Жената се обърна към Естерхази.

— Ами вие как сте днес, господин Дрейпър?

Естерхази се усмихна.

— Далеч по-добре, благодаря. Май ще излезе, че просто съм разтегнал мускул.

Тя кимна разбиращо.

— Радвам се да го чуя.

— Трябва да благодаря на вашия д-р Роскомън.

— Страшен е, няма грешка! – намеси се барманът. – Късметлии сме, че го имаме.

— Така е, изглежда е отличен лекар.

Макфлекноу кимна.

— Учил е в Лондон и така нататък.

— Откровено казано, изненадан съм, че тук има достатъчно работа за него.