Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Е, ами че той е единственият доктор на петдесет километра околовръст – каза Протеро. – Поне откакто старият Краснър се спомина миналата пролет.

— Значи е доста зает? – попита Естерхази и небрежно отпи от халбата си.

— И още как! – каза Макфлекноу. – Приема посетители по всяко време.

— По всяко време? Не бих очаквал. Имам предвид за някой провинциален лекар.

— Хе, че ние имаме спешни случаи, както навсякъде – отбеляза барманът. После кимна през улицата към лекарския кабинет. – Понякога в къщата му свети много след полунощ.

— Не думай! – учуди се Естерхази. – Кога за последен път се е случвало?

Макфлекноу се замисли.

— О, май преди три седмици беше. А може и по-отдавна. Не мога да кажа със сигурност. Не чак толкова често. Но онзи път си го спомням, защото колата му отиде и се върна два пъти. А и късничко си беше – след девет.

— Може да е била госпожа Блур, бедничката – каза Джени Протеро. – Хич не беше добре през последните месеци.

— Не, не тръгна нататък – възрази барманът. – Чух, че пое на запад.

— На запад? – изненада се жената. – Че то нататък няма нищо, освен блатото?

— Може да е бил някой от гостите горе в хижата – рече Макфлекноу.

Жената отпи глътка.

— Сега, като го каза, се сещам, че в прането на доктора имаше няколко окървавени чаршафа.

— Сериозно? – вдигна вежди Естерхази и сърцето му се разтуптя. – Какви чаршафи?

— Обикновени. Калъфки, постелки.

— Е, Дженн, това не е чудно – каза барманът. – На фермерите наоколо вечно им се случва нещо.

— Да – рече Естерхази, като говореше повече на себе си, отколкото на другите. – Но не посред нощ.

— Какво казахте, господни Дрейпър? – попита го Джени Протеро.

— А, нищо. – Естерхази допи бирата си.

— Още една?

— Не, благодаря. Но нека почерпя теб и госпожа Протеро с по една.

— Сърдечни благодарности, сър.

Естерхази кимна, но не погледна към бармана. Очите му бяха приковани в кръглото прозорче на вратата и кремаво боядисания кабинет на д-р Роскомън от отсрещната страна на улицата.

Малфурш, Мисисипи

Нед Бетъртън паркира пред мръсната витрина на кафе „Идеал“, пристъпи сред миризмата на пържен лук и бекон и си поръча кафе със захар. „Идеал“ не беше точно кафене. Но пък и Малфурш не беше точно град: мърляв, беден и полуизоставен, той скоро щеше да се превърне в развалина. Децата с наченки на какъв да е талант явно бяха се изнесли по най-бързия начин към по-големи и по-вълнуващи места, оставяйки зад гърба си само неудачниците. Четири поколения и ето, гледай – град като Малфурш. По дяволите, и неговият роден град беше същата дупка. Проблемът беше, че не бе избягал достатъчно далеч. Остави това, ами той все бягаше и бягаше, но не стигаше никъде.

Поне кафето беше почти прилично, а и като влезе вътре, се почувства като у дома си. Трябваше да признае, че му допадаха подобни „капанчета“ със солидните сервитьорки, шофьорите, които се провикваха от масите, мазните бургери, поръчките, изкрещени с цяло гърло и силното, освежаващо кафе.

Бе първият в семейството си, който завърши гимназия, че и колеж. Дребно и кекаво дете, той бе отгледан от майка си – бяха си само двамата, баща му излежаваше присъда за грабеж на фабрика за кока-кола. Двайсет години, благодарение на един прокурор-кариерист и един безжалостен съдия. Баща му умря от рак в пандиза и Бетъртън знаеше, че отчаянието беше причинило рака, който го уби. А смъртта на баща му на свой ред уби майка му.

В резултат Бетъртън беше склонен да приема, че всеки с някаква власт е лъжец и егоист. По тази причина той беше привлечен от журналистиката, където – предполагаше – ще може да се бори с тези хора с реални оръжия. Проблемът беше, че с бакалавърската степен по комуникации единственото място, където можеше да кацне, беше работа в „Езервил бий“ и той прекара там изминалите пет години, опитвайки се да се премести в някой по-голям вестник. „Езервил бий“ беше пълен боклук, оправдание за безплатните обяви и реклами до всички жители, и се складираше на високи купчини в бензиностанциите и супермаркетите. Собственикът, редактор и издател, Зики Кранстън, смъртно се боеше да не обиди някого, дори ако съществуваше и микроскопичен шанс да го измести за рекламно място. Така че: никакви разследващи материали, никакви разкрития, никакви остри политически статии. „Работата на „Езервил бий“ е да продава реклама“, казваше Кранстън, след като махнеше мократа клечка за зъби, която сякаш вечно висеше от долната му уста. „Не се опитвайте да изровите друг „Уотъргейт“. Само ще отблъснете читателите – и бизнеса“. Като резултат страниците на вестника приличаха на взети от „Светът на жените“: всякакви статии за услуги, спасяване на кучета и репортажи за организирани от църквата продажби на печива, гимназиални футболни мачове и другарски срещи на сладолед. С подобни теми нищо чудно, че той не можеше да додрапа до интервю в истински вестник.