Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

По-навътре в блатото изтъняваше, но маркерите продължаваха да се виждат на стотици метри нататък; той спираше при всеки, оглеждаше пейзажа напред, намираше следващия и продължаваше. Въпреки че земята изглеждаше сравнително равна и открита, докато вървеше той осъзна, че има много гънки и леки издатини, което правеше трудно и ненадеждно установяването на релефа и поддържането на прав курс.

Когато наближи единайсет часа, пътеката започна да се спуска, макар и леко, към по-ниски, по-мочурливи земи. Далече надясно той различи една тъмна линия, която според картата му би трябвало да означава границата на блатото Иниш. Въздухът стана неподвижен, вятърът утихна, мъглите се събираха в падините и се издигаха на филизи над тъмните блата. Небето притъмня и по него се понесоха бавни облаци.

По дявалоте, помисли си Д’Агоста, гледайки напред. Проклетият шотландски дъжд започваше. Отново.

Той обаче продължи. Внезапно дъждът беше прекъснат от ужасен порив на вятъра. Чу го, преди да е дошъл – бучене, което се носеше през блатата, огъвайки пирена по пътя си, – след което го блъсна, развя дъждобрана му и започна да дърпа шапката му. В този миг тежките капки дъжд започнаха да тупат по земята. Мъглите, които се бяха събрали в ниското, сякаш изскочиха и започнаха да се кълбят над блатата, или може би самото оловно небе се беше спуснало до земята.

Д’Агоста погледна часовника си. Почти пладне.

Той спря да си почине на елин камък. Нямаше повече знаци за Глимс Холм, но предположи, че е изминал почти пет километра. Оставаше километър и нещо. Огледа пейзажа напред; не можа да види нищо, което да прилича на селска къща. Връхлетя го нов порив на вятъра, студените капки дъжд жилеха лицето му.

Това е лудост. Той се надигна, погледна картата, но тя беше безполезна, тъй като не се виждаше никакъв отличителен белег на местността, по който да прецени докъде е стигнал.

Абсурдно беше, че някой изобщо живее тук. Тези хора бяха повече от смахнати – трябва да бяха направо луди. А той беше тръгнал за зелен хайвер: нямаше никакъв начин Пендъргаст да е успял да стигне чак до къщата.

Дъждът продължи, силен и равномерен. Притъмня още, сякаш се свечерява. Пътеката стана по-неясна, притисната от блатата от всички страни и на места преминаваше по напречни греди или редица от плоски камъни. С мъглите, дъжда и тъмнината Д’Агоста все по-трудно намираше следващата маркировка, взирайки се в здрача дълго, прели да я забележи.

Колко още нататък? Погледна часовника си. Дванайсет и половина. Беше вървял два часа и половина. Практически трябваше вече да е стигнал. Но единственото, което виждаше напред, бяха сиви мочурища, които се показваха в безпорядък от мъглата и дъжда.

Надяваше се, че ще завари някого в къщата, надяваше се да гори огън и да има горещо кафе или най-малкото чай. Започваше да усеща студени, пронизващи тръпки, когато водата стигаше до дрехите му. Беше грешка; към болката от раната сега се присъедини и обаждащата се от време на време болка в крака му. Запита се дали да не си почине пак, но се отказа при мисълта, че вече е почти стигнал. От почивката можеше да се вкочани и да му стане още по-студено.

Той спря. Пътеката свърши в широко, тресящо се езеро от тиня. Огледа се за някакви маркиращи камъни, които евентуално да показват път през него, но не видя нищо. По дяволите, не беше внимавал. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Сега, като присви очи напрегнато, това съвсем не му приличаше на пътека – по-скоро редица от парчета земя. Тръгна обратно по стъпките си, после спря: изглеждаше, че има два , пътя, по които можеше да е стигнал дотук, две блуждаещи пътеки. Изследва ги внимателно, но не можа да открие отпечатъци от обувките си в твърдата повърхност, вече разкаляна от дъжда. Изправи се и погледна към хоризонта, търсейки издайнически остриета от гранит. Но колкото и да се взираше, не виждаше нищо, освен сиво блато и парцали мъгла.

Пое си дълбоко дъх. Гранитните маркиращи камъни бяха поставени през сто метра един от друг, не можеше да се е отдалечил на повече сто метра от последния. Единственото, което трябваше да направи, беше да върви бавно, да не се притеснява, да запази хладнокръвие и да върне задника си до предишния ориентир.

Пое по дясното разклонение, движеше се бавно и спираше, присвивайки очи в опит да открие гранитния камък. След като измина петдесетина метра заключи, че това не може да е пътят, от който е дошъл – до този момент щеше да е видял маркера. Хубаво; трябваше да тръгне по другата пътека. Обърна се и се върна по стъпките си, но по някаква причина не стигна до разклонението, което го беше объркало преди. Продължи малко по-нататък с мисълта, че е преценил погрешно разстоянието – колкото да открие, че пътеката свършва в поредно блато.