Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Полека изтегли тялото си към брега, докато опря брадичка в тревата. После много внимателно извади другата си ръка и с нея се хвана за друг храст, след което се измъкна на твърда земя.

Лежеше с чувство на безгранично облекчение. Лудото блъскане на сърцето му полека се успокои. Тежкият дъжд почти отми калта от него.

След минута-две успя да се изправи. Беше замръзнал до костите, подгизнал във воняща тиня и зъбите му тракаха. Вдигна китка и остави дъжда да облее часовника му: четири часа.

Четири часа ! Нищо чудно, че толкова се бе стъмнило. През октомври слънцето по тези северни ширини залязваше рано.

Усети, че трепери неконтролируемо. Вятърът го блъскаше на пориви, дъждът го шибаше през лицето, а в далечината се чуваше тътен на гръмотевици. Нямаше фенерче, нито дори запалка. Това бе лудост – рискуваше да получи хипотермия. Слава на бога, че бе успял да открие пътеката. Като приспиваше очи в дрезгавината, успя да различи пред себе си ориентира, към който толкова се бе стремил.

Изтръска колкото можа от тинята и внимателно се насочи натам. Но докато се приближаваше, камъкът започна да му изглежда някак не наред. Твърде тесен. И когато го достигна, видя какво всъщност представляваше – малък изсъхнал дънер, обелен и посребрен, изсушен от вятъра.

Д’Агоста го гледаше с искрено неверие. Проклет сух дънер, тук в средата на нищото, на километри от всякакви живи дървета. Ако го беше подминал по пътя, със сигурност щеше да го забележи.

Но нали беше на пътеката…?

Докато се взираше в припадащия мрак, все повече му се струваше, че онова, което бе взел за пътека, всъщност бяха само островчета суша и чакъл, разпръснати сред блатата.

Сега вече наистина притъмня. Студът също се засилваше. Можеше да падне и пол нулата.

Колосалната му глупост, която го бе тласнала към това пътешествие из мочурищата, внезапно го порази. Все още бе слаб. Не носеше фенерче, нито компас, а мизерният му сандвич бе почти изяден. Тревогата му за Пендъргаст го бе накарала да поеме глупави рискове и да стигне до ръба… и отвъд него.

И сега какво, по дяволите? Вече бе толкова тъмно, че би било безсмислено да се опитва да продължи. Пейзажът се бе свел до неясни петна от по-светло и по-тъмно сиво и всяка надежда да открие ориентир се бе стопила. Господи, никога в живота си не бе мръзнал така. Имаше чувството, че мозъкът в костите му се превръща в ледени кристали.

Щеше да се наложи да изкара нощта в блатата.

Той се огледа и недалеч видя два обли камъка. Треперещ и с тракащи зъби, закуцука нататък и се сгуши между тях да се скрие от вятъра. Опита се да се свие колкото се може повече, като застана в ембрионална поза и скръсти ръце. Дъждът барабанеше по гърба му, стичаше се на вадички във врата и по лицето му. Тогава осъзна, че вече не е дъжд, а поледица.

Тъкмо когато си мислеше, че вече не може да понесе студа, усети просмукваща се топлина. Невероятно – стратегията работеше, тялото му се подчиняваше, приспособяваше се към убийствения студ. Топлината се зароди в самата му вътрешност и бавно се разпростря навън. Почувства се сънен и странно омиротворен. Успокои се. Може би все пак щеше да успее да изкара нощта. А на сутринта слънцето щеше да изгрее, щеше да бъде по-топло, можеше да започне наново и да намери пътеката.

Сега вече му беше доста топло и настроението му се подобри. Щеше да е лесна работа, дори болката от раната изчезна.

Мракът се сгъсти, а той се почувства невероятно сънен. Добре щеше да е да поспи, нощта щеше да мине много по-бързо. А когато мракът стана пълен, суграшицата спря. Още късмет. Всъщност не, сега валеше сняг. Е, поне вятърът бе утихнал. Боже, колко му се спеше!

И като се намести, я забеляза: бледа светлинка в тъмните блата – жълта и трепкаща. Д’Агоста се взря. Нима му се привиждаше? Трябваше да е Глимс Холм – какво друго? А и не беше толкова далече. Трябваше да отиде.

Но не. Така сладко му се бе приспало, че можеше да изкара нощта тук и да отиде на сутринта. Хубаво беше да знае, че къщата е наблизо. Сега вече можеше да си заспи на спокойствие. И той се понесе в море от топла празнота.

Антигуа, Гватемала

Мъжът с ленения костюм и бялата сламена широкопола шапка седеше на малка масичка в предния двор на ресторанта и похапваше късна закуска от huevos rancheros със заквасена сметана и сос халапеньо. От мястото си можеше да види парк Сентрал, поръбен със зеленина, в чийто център бе пълно с туристи и деца около реновирания фонтан. Отвъд него се намираше Арко де Санта Каталина, яркожълтият цвят на арките и камбанарията подхождаха повече на Венеция, отколкото на Централна Америка. А още по-нататък – отвъд боядисаните в настолни тонове сгради с кафяви покриви – се издигаха големи вулканични върхове, а тъмните им корони бяха засенчени от облаци.