Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Дори в този час от отворените прозорци долиташе музика. По улиците се движеха коли и от време на време надигаха слегналия се боклук.

Беше топла утрин, затова мъжът свали шапката си и я сложи на масата. Бе висок и внушителен, а лененият костюм не можеше изцяло да скрие масивното изваяно тяло на бодибилдър. Движенията му бяха бавни, почти премерени, но светлите му очи бяха нащрек, поглъщаха всичко и нито не пропускаха. Силно почернялата му кожа бе в ярък контраст с буйната снежнобяла коса, и бе необикновено гладка, почти кадифена, което затрудняваше определянето на възрастта му: може би четирийсет, а може би петдесет.

Сервитьорката отнесе чинията му и той й благодари на перфектен испански. Като се огледа още веднъж, мъжът се наведе към износеното куфарче между краката му и извади от него тънка папка. Отпи глътка от леденото еспресо, запали пурета със златна запалка, после разгърна папката, чудейки се защо му я доставиха толкова бързо. Обикновено тези неща се движеха по канали, препращаха се през различни пощи или по криптирани файлове, съхранявани във високо защитен „компютърен облак“. А това му бе дадено на ръка от куриер, един от малкото, наети от организацията.

Това беше, разсъди той, единственият начин да са сто процента сигурни, че е достигнала лично до него.

Той отпи нова глътка еспресо, остави пуретата в стъкления пепелник, след което измъкна копринена носна кърпа от джоба на сакато си и попи чело. При всички години, които бе прекарал в тропически климат, така и не свикна с жегата. Често сънуваше странни сънища за летата от детството си в старата ловна хижа край Кьонигевинтер, за нейните рушащи се коридори и гледката от хълмовете Зибенгебирге и Долината на Рейн.

Пъхна кърпичката обратно в джоба си и се зае да разгледа папката. Тя съдържаше една-единствена изрезка от вестник, отпечатана с възможно най-безвкусния шрифт. Въпреки че датата на вестника бе от преди няколко дни, хартията вече пожълтяваше. Американски вестник с абсурдно име: „Езервил бий“. Очите му проследиха заглавието и началните редове:

Мистериозна двойка се появява отново

след години криене

От Нед Бегъртън

Малфурш, Мисисипи. Преди дванайсет години една жена на име Джун Броуди, отчаяна след загубата на работата си като изпълнителен секретар на „Лонджитюд Фармасютикълс“ отнема живота си, скачайки от моста „Арчър“ и оставя предсмъртна бележка в колата си…

Мъжът побутна изрезката с нетрепващи пръсти.

— Scheisse [3] лайна – промърмори той. Отново взе парчето вестник и два пъти прочете цялата статия. После го сгъна, остави го на масата и внимателно огледа площада. Извади запалката от джоба си, запали крайчеца на хартията и я пусна в пепелника. Гледа я, докато не изгоря и не се превърна на пепел и я разпръсна с връхчето на пуретата си. После дръпна дълбоко, извади мобилен телефон и набра някакъв дълъг номер.

Вдигнаха след първия сигнал.

— Ja ? – каза гласът отсреща.

— Клаус? – произнесе мъжът.

Усети, че човекът от другата страна се стегна, разпознавайки неговия глас.

— Буенос диас, сеньор Фишер.

Фишер продължи на испански:

— Клаус, имам задача за теб.

— Разбира се, сър.

— Ще има два етапа. Първият е разследване. Вторият ще включва мокра поръчка. Налага се да започнеш незабавно.

— На ваше разположение съм.

— Добре. Тази вечер ще ти се обадя от Гватемала сити. Тогава ще получиш подробни заповеди.

Въпреки, че линията бе защитена, Клаус кодира следващия си въпрос:

— Под какво знаме ще протече операцията?

— Синьо.

Гласът се стегна.

— Смятайте го за свършено, сеньор Фишер.

— Знам, че мога да разчитам на теб – рече Фишер и затвори.

Фаулмайър

Д’Агоста сякаш бе обгърнат от удобство и топлина. Но въпреки че се намираше в състояние на полусън, онази малка рационална част от мозъка му отново заговори. Една дума: хипотермия.

Какво му пукаше?

Умираш.

Гласът сякаш принадлежеше на някой дразнещ субект, който нямаше да спре да дрънка, нито да му позволи да смени темата. Но беше достатъчно силен и плашещ, та да го накара да се върне в действителността. Хипотермия. Налице бяха всички симптоми: изключителен студ, последван от неочаквана топлина, неустоимо желание за сън, непукизъм.

Бога ми, той просто го приемаше.

Ще пукнеш, идиот.

С нечленоразделно ръмжене и почти свръхчовешко усилие той се надигна на крака и започна да си бие шамари. Плесна лицето си два пъти, здраво, и усети бодване на студ. Фрасна се толкова силно, че залитна и падна. Пак се изправи, заразмахва ръце като ранено животно.