Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Сядай. – Тя му поднесе голяма купа от сготвеното и отчупи голямо парче хляб от един груб самун. – Ха яж сега.

Д’Агоста загреба препълнена лъжица и изгори небцето си.

— Яденето е великолепно – рече той. – Просто не знам как да ви благо…

Тя го прекъсна:

— Намери Глимс Холм. Сега кажи какво търсиш тук.

— Един приятел.

Жената напрегнато се взря в него.

— Преди около четири седмици един скъп мой приятел изчезна в блатата Иниш до мястото, което наричат овчарската хижа Кумбе. Знаете ли я?

— Че знам я.

— Приятелят ми е американец като мен. Бил тръгнал на лов от Килчърн Лодж, когато изчезнал. Бил е ранен – случайно застрелян. Драгирали са блатата, за да открият трупа му, но не са успели и аз, познавайки го, се надявах, че може би някак се е спасил.

Лицето й се набръчка от подозрение. Старата може и да бе разчувствана, но при все това явно беше и доста съобразителна.

— Хижата Кумбе е на почти петнайсет километра сред мочурищата.

— Знам, но това беше последната ми надежда.

— Ни него съм виждала, ни друга жива душа.

Макар да го знаеше отдавна, Д’Агоста се почувства почти смазан от разочарование.

— А може би съпругът ви е виждал…?

— Хич и не излиза. Инвалид е.

— Може да сте видяла някого в далечината, нещо да се движи…

— Казвам ти, от седмици не съм виждала пукнат човек.

Той дочу треперещ, раздразнен глас откъм горния етаж, който ръмжеше с такъв тежък акцент, че почти нищо не му се разбра. Жената се намръщи и се затътри нагоре по стълбите. Д’Агоста долови приглушените оплаквания на стареца и резките отговори на жена му. Когато се върна долу, тя все още се мръщеше.

— Време е за лягане. Аз спя при печката. Ти ще трябва да се качиш горе при стария. Одеялото е на пода.

— Мерси. Благодарен съм за помощта.

— Не безпокой стария, не му е добре.

— Ще пазя тишина.

Последва рязко кимване.

— Е, лека нощ.

Д’Агоста изкачи скърцащото стълбище, толкова стръмно, сякаш се катереше по стълба. Озова се в стая е нисък таван, осветена от малък керосинов фенер. В отсрещния край имаше дървено легло точно под скосения покрив и той успя да различи неясните очертания на съпруга, истинско плашило с едър червен нос и чорлава бяла коса. Онзи се втренчи в Д’Агоста с единственото си здраво око, в което се четеше известна злонамереност.

— Ъ-ъ-ъ… здравейте – промълви Д’Агоста, като не знаеше какво да каже. – Съжалявам, че ви причинявам неудобство.

— И аз тъй – долетя ръмжащият отговор. – Да не си гъкнал. – И старецът рязко се обърна с гръб към Д’Агоста.

Облекчен, Д’Агоста свали взетите назаем риза и панталони и се свря под одеялото, постлано на примитивен дървен нар. Духна фенера и легна в тъмното. В стаичката беше приятно топло, а звукът на бурята отвън и виещият вятър му подействаха странно успокоително. Той заспа почти незабавно.

След известно време се събуди. Беше тъмно като в рог и той бе спал толкова дълбоко, че му отне известно време да се ориентира къде е. Когато успя, разбра, че бурята е утихнала и къщата е потънала в тишина. Сърцето му блъскаше в гърдите. Имаше ясното усещане, че някой или нещо се е надвесило над него в мрака.

Лежеше в чернотата и се опитваше да се успокои. Било е просто сън. Но така и не можеше да се отърве от чувството, че някой стоеше или дори се бе навел над него.

Подът до леглото му изскърца тихо.

Исусе Христе. Трябваше ли да изкрещи? Кой би могъл да бъде? Определено не и старият. Нима някой бе влязъл през нощта?

Подът изскърца отново и една ръка сграбчи рамото му в желязна хватка.

— Скъпи ми Винсънт – долетя шепот от мрака. – При все, че съм трогнат от твоята загриженост, все пак трябва да кажа, че ми е извънредно неприятно да те видя тук.

Д’Агоста изпита почти парализиращ шок. Не ще и дума, че сънуваше. Чу драсването на клечка, внезапен пламък и фенерът се запали. Старецът стоеше над него прегърбен и очевидно болен. Д’Агоста се взираше в набръчканата и петниста кожа, едрият като патладжан нос, рядката брада и мазната, стигаща до раменете коса. И все пак гласът, колкото и тих да бе, както и сребристият блясък изпод тежките клепачи принадлежаха несъмнено на човека, когото търсеше.

— Пендъргаст?! – успя да смотолеви Д’Агоста най-накрая.

— Не биваше да идваш – отвърна агентът със същия шепот.

— Какво… как?

— С твое позволение ще се върна в леглото си. Не съм достатъчно силен, за да стоя прав дълго.