Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Добро утро, Констанс – рече Остром. – Добре ли спахте?

— Много добре, благодаря.

— Тогава ще ви оставя. Д-р Фелдър, ще има човек пред вратата. Само почукайте, когато сте готов да си тръгнете. – И Остром излезе. Миг по-късно Фелдър чу как ключът меко изщраква в ключалката.

Когато се обърна, видя, че Констанс го измерва със странните си очи.

— Заповядайте, седнете, д-р Фелдър.

— Мерси. – Фелдър се отпусна на единствения свободен стол в помещението, който беше пластмасов, но със стоманени крака, завинтени за пода. Любопитен беше какво е написала, но реши да повдигне въпроса някой друг път. Остави папката на коленете си и кимна към перодръжката.

— Интересен избор на пособия за писане.

— Трябваше да избера между това и пастелите. – Тя направи пауза. – не очаквах да ви видя толкова скоро.

— Надявам се, че не намирате разговорите ни за неприятни.

— Тъкмо обратното.

Фелдър се намести в стола.

— Констанс, ако не възразявате, бих желал отново да поговоря с вас накратко за… за детството ви.

Констанс леко се изправи.

— Първо, нека се уверим, че съм разбрал. Вие твърдите, че сте родена на Уотър стрийт през 70-те години на 19 век, макар че не сте сигурна за точната година. Родителите ви са починали от туберкулоза, а брат ви и по-голямата ви сестра са ги последвали след няколко години. Това означава, че сте… – той спря, за да пресметне – на повече от сто и трийсет години.

Известно време Констанс не каза нищо. Просто го наблюдаваше спокойно. Фелдър за пореден път бе поразен от красотата й: от интелигентното изражение, от лъскавата кестенява коса. Тя притежаваше далеч повече самообладание от обичайното за жена, която изглеждаше на двайсет и две или двайсет и три.

— Докторе – рече тя най-сетне. – Дължа ви големи благодарности. Отнесохте се с мен с доброта и уважение. Но ако сте дошъл днес, за да ми се подиграете, се опасявам, че високото ми мнение за вас може да се накърни.

— Не съм тук, за да ви се присмивам – възрази Фелдър искрено. – Тук съм, за да ви помогна. Но за тази цел първо трябва да ви разбера по-добре.

— Аз ви казах истината. Или ми вярвате, или – не.

— Искам да ви повярвам, Констанс. Но поставете се на моето място. Биологически е невъзможно да сте на сто и трийсет години. Затова търся друго обяснение.

Тя отново помълча за кратко.

— Биологически невъзможно? Докторе, вие сте човек на науката. Вярвате ли, че може да се присади сърце от един човек на друг?

— Разбира се.

— Вярвате ли, че рентгенографите и ядрено-магннтният резонанс могат да направят снимки на вътрешните структури в тялото, без прибягване до инвазивни процедури?

— Естествено.

— По времето, когато съм се родила, подобни неща биха били сметнати за „биологически невъзможни“. Наистина ли е „невъзможно“ медицината да забави стареенето и да удължи живота отвъд естествените му граници?

— Е… Може да се увеличи продължителността на живота. Но да поддържаш момиче в разцвета на двайсетте за повече от век? Не, съжалявам, но това няма как да стане. – Докато говореше, Фелдър усети разколебаване в собствените си твърдения. – Нима казвате, че това се е случило с вас? Че сте била обект на някаква медицинска процедура, която е удължила живота ви?

Констанс не отвърна. Фелдър внезапно усети, че се движи в правилната посока.

— Как се случи това? Откъде започна? Кой е извършил тази процедура?

— Ако кажа нещо повече, това би било нарушаване на конфиденциалността. – Констанс приглади роклята си. – Вече казах повече, отколкото трябваше. Единствената причина да ви кажа всичко това е, че усещам искреното ви желание да ми помогнете. Но не бива да говоря повече. В какво ще изберете да повярвате, е изцяло ваш избор, докторе.

— Така е. Благодаря ви, че споделихте това с мен. – Фелдър се поколеба. – Питах се дали бихте ми направили една услуга.

— Разбира се.

— Бих искал да си спомните детството си на Уотър стрийт. Най-ранните ви спомени от квартала.

Тя се взря в него много внимателно, сякаш претърсваше лицето му за някакъв знак за лукавство или измама. След минутка кимна.

— Спомняте ли си Уотър стрийт ясно?

— Да. Помня добре.

— Чудесно. Бяхте споменала, че домът ви е бил на № 16?

— Да.

— И сте била на около пет години, когато родителите ви са починали?

— Да.

— Разкажете ми за най-близкото ви обкръжение – имам предвид в жилището ви.

За момент напрегнатите очи на Констанс се взряха сякаш много далече.