Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

На сто и петдесетина метра оттам последните яхтмени вадеха корабчетата си от водата и ги разглобяваха, слагайки парчетата в алуминиев сандък с дунапренови профили в ъглите. Естерхази гледаше как Пендъргаст и Хелън вървят по края на езерото. Той усети за първи път през целия си живот неизмеримо облекчение – че най-после е намерил изход от този дяволски лабиринт, в който беше въвлечен, откакто се помнеше. Всичко се бе случило толкова внезапно, че не можеше да повярва. Почувства се почти като прероден.

Но въпреки пасторалната сцена Естерхази все още не можеше да се отърве от онова старо, вечно чувство на страх. Не можеше да каже защо – нямаше абсолютно никаква причина за притеснение. Не съществуваше начин Братството да е научило за мястото на тяхната среща. Със сигурност това бе просто навик.

Той тръгна след двамата на разстояние, позволявайки им няколко мига на близост. Дакота беше недалеч, в края на къса алея през парка покрай доста оживените пътеки. Но в момента… Ветрецът отвя приглушените им гласове назад към него, докато те бавно направиха един кръг около малкото езеро.

Когато приближиха отново навеса за лодки, Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си. Извади от него пръстен: златна халка с инкрустиран в нея голям звезден сапфир.

— Познаваш ли го? – попита той.

По бузите й изби червенина.

— Никога не съм мислила, че ще го видя отново.

— А аз никога не съм мислил, че ще имам шанса да го върна отново на пръста ти. Докато Джъдсън не ми каза, че си жива. Знаех, бях сигурен, че ми казва истината – дори когато никой друг не вярваше. – Той се пресегна към лявата й китка, ръцете му още трепереха леко, и се приготви да го сложи на безименния й пръст.

Но когато вдигна ръката й, спря. Нямаше я. Беше останало само едно пънче с назъбен белег по края му.

Разбира се. За това кошмарно решение тя е трябвало да пожертва не само сестра си, но и ръката си.

Той върна очи към лицето й.

— Хелън. Какво се случи? Защо се съгласи с този убийствен план? Защо скри тези неща от мен – „Черната рамка“, Одюбон, семейство Дуейн и всичко останало? Защо не…

Тя отпусна ръката си.

— Моля те, да не говорим за това. Не сега. По-късно

— Ще имаме достатъчно време след това.

— Но Ема, сестра ти, близначката… ти знаеше ли, че ще бъде пожертвана?

Лицето й стана много бледо.

— Научих… чак след това.

— Но ти никога не се свърза с мен. Как мога аз…

Тя го възпря със здравата си ръка.

— Алойзиъс, спри. За всичко има причини. Това е ужасна история, наистина ужасна история, ще ти разкажа всичко. Но това не е нито мястото, нито времето. Сега, моля те… хайде да се махаме. – Тя се опита да се усмихне, но лицето й беше бяло.

Вдигна другата си ръка и той без думи сложи пръстена на безименния й пръст. Докато го правеше погледът му се плъзна към гъсталака. Нищо не се беше променило. Двама бегачи в далечината се приближаваха откъм басейна. Малко дете плачеше, беше се оплело в каишката на един раздразнен Йоркширски териер. Цигуларят продължаваше да скрибуца старателно.

Погледът на агента падна върху последния останал яхтемен, който опаковаше корабчето си, несръчно опитвайки се да подреди частите в калъфа. Ръцете му трепереха и въпреки студения въздух Пендъргаст забеляза лъскава пот върху челото му.

За част от секундата през съзнанието на Пендъргаст преминаха дузина мисли – предположения, осъзнаване, решимост.

Като запази движенията си спокойни и овладени, той се обърна към Естерхази и му направи нехаен жест да се присъедини към тях.

— Джъдсън – промърмори той. – Вземи Хелън и я изведи оттук. Направи го спокойно, но бързо.

Хелън го погледна объркано.

— Алойзиъс, какво…

Пендъргаст я накара да млъкне с леко поклащане на главата.

— Заведи я до Дакота – там ще се срещнем. Моля те, върви. Веднага.

Когато те започнаха да се отдалечават, Пендъргаст погледна към Проктър, седнал на отдалечената на стотина метра пейка.

— Имаме проблем – промърмори той в радиослушалката. После продължи да върви по ръба на езерото към яхтсмена, които продължаваше да се бори с калъфа си. Когато мина покрай него, той спря, без да изпуска от очи Естерхази и Хелън напред по пътеката.

— Хубаво корабче – каза. – Едномачтов или ветроходен?

— Ами – произнесе мъжът с овче изражение – новак съм в това, не мога да ви кажа разликата.

С бързо, ловко движение Пендъргаст извади четирийсет и петкалибровия си пистолет и го допря до мъжа.