Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Обратно в коридора тя се изкачи по стъпалата до третия стаж. Озова се в голямо таванско помещение, разделено на две стаи. Първата – стаята, в която се намираше в момента – беше много странна. Подът бе покрит с дебели персийски килими. Дузина свещи, големи и дебели, стояха в украсени стойки, езерца от стопен восък висяха като сталактити от основите им. Върху стените имаше черни гоблени, покрити с чудати жълти и златни символи, някои пришити отгоре, други изработени от дебел филц: хексаграми, астрономични символи, очи без клепки, вписани триъгълници, петолъчни и шестолъчни звезди. В основата на един такъв гоблен беше извезана една-единствена дума: Арарита. В друг ъгъл на стаята три мраморни стъпала водеха нагоре към нещо, прилично на олтар.

Това бе прекалено зловещо и тя се отдръпна. Оставаше още една стая и след това щеше да се омете оттук.

Треперейки, тя мина през ниската рамка на вратата към втората стая. Тук беше пълно с библиотечни рафтове, явно навремето тук е било библиотека или може би кабинет. Но сега всичките рафтове бяха празни, стените – голи, с изключение на едно-единствено, проядено от молците нацистко знаме, което висеше унило до отсрещната стена.

В средата на стаята имаше голям индустриален унищожител на документи ново производство, включен в контакт в стената, и изглеждаш странно нелепо в онова, което във всяко друго отношение приличаше на капсула на времето от средата на миналия век. От едната му страна стояха дузина нестабилни купчини листове, а от другата – редица черни торби за боклук, пълни с резултата от работата на апарата. В отсрещната стена се виждаше една отворена врата.

Тя си помисли за изпразнените шкафове за документи на долния етаж, за пустите спални. Каквото и да е било оставено долу, беше станало бързо история: мястото показваше всячески, че е било методично оголено от инкриминиращото си съдържание.

В този миг осъзна – с лека тръпка на страх, – че ако тази работа продължаваше, тя можеше да бъде подновена във всеки един момент.

Това бяха единствените документи, останали в къщата. Пендъргаст със сигурност би искал да ги види. Бързо и тихо тя се приближи към купчините с листове, разглеждайки ги. Повечето се отнасяха до Втората световна война и бяха върху нацистки бланки за писма, заедно със свастики и немски букви в стар стил. Тя се изруга за неспособността си да чете немски, като внимаваше да не ги разбърква, опитвайки се да открие нещо, което би представлявало специален интерес.

Докато се ровеше из листове осъзна, че документите на дъното са по-скорошни от тези отгоре. Отказа се от старите и се фокусира върху последните. Но всички бяха на немски и бе невъзможно да установи тяхната значимост. Въпреки всичко събра онези, които й се видяха по-важни: онези с най-много печати и щемпели, заедно с другите, върху които беше напечатано с големи червени букви:

Което според нея трябваше да е печат за „Свръх секретно“.

Внезапно погледът й падна върху едно име на един от документите: Естерхази. Осъзна мигновено, че това бе моминското име на починалата съпруга на Пендъргаст, Хелън. С това име бе осеян целият документ, и когато се зае да сортира листовете отдолу, откри и други. Събра всичките и ги напъха в раницата си.

След което се разрови из тези, които не бяха на немски; някои бяха на испански, а останалите – предположи тя – на португалски. Поназнайваше слабо испански, но повечето от тези документи изглеждаха доста скучни: фактури, заявки, списъци с разходи и реимбурсирането им, заедно с много медицински картони, в които имената на пациентите бяха зачертани или отбелязани само с инициали. Въпреки това тя мушна онези, които й се сториха най-значими, в ранината си, вече пълна до пръсване…

В този миг чу пода да изскърцва.

Замръзна, адреналинът изпълни тялото й. Тя спря и се ослуша напрегнато. Нищо.

Затвори бавно раницата си и се изправи, като внимаваше да не вдига шум. Вратата беше съвсем леко отворена и през нея се процеждаше мъждива светлина. Кори продължи да напряга слух и – след миг – дочу ново изскърцване. Беше тихо, едва доловимо… като предпазливи стъпки.

Намираше се в капан, на тавана, само с едно стълбище, което води надолу. Нямаше прозорци, нямаше място, където да отиде. Но щеше да е грешка да се паникьосва; може да се дължеше просто на развинтеното й въображение. Тя изчака на слабата светлина, всичките й сетива бяха нащрек.