Линкольн Чайлд: Хладнокръвно отмъщение

Пендъргаст докосна радиослушалката си.

— Проктър?

— Да, сър.

— Нещо нередно?

— Не, сър. Всичко е спокойно. Двойка влюбени гълъбчета, които не могат да се наситят един на друг. Уличен музикант, който току-що довърши изровената си от боклука вечеря. И сега се приготвя да си легне с нещо, което прилича на бутилка „Нощен Експрес“ [40] Марка евтино вино. – Б.пр. . Един арт курс рисуваше езерото, но си тръгнаха преди петнайсетина минути. Последните мъже с яхтените модели вече ги прибират. Изглежда, че се готвят да си тръгнат.

— Много добре.

Докато говореха, Пендъргаст беше стиснал ръцете си несъзнателно. Сега той разтвори широко и раздвижи пръстите си. Направи успешен опит да забави пулса на сърцето си до нормално. Пое си дълга, дълбока глътка въздух и излезе на открито, като се насочи към късия парапет, ограждат Кънсърватъри Уотър.

Погледна отново часовника си: точно шест. Огледа се – и притихна.

Откъм фонтана Бетезда се приближаваха две фигури, неясни под тъмния покров от дървета. Докато ги гледаше, те пресякоха Ийст драйв и продължиха да се приближават, като отминаха Трилистната арка, а после и статуята на Ханс Кристиан Андерсен. Той почака с отпуснати отстрани ръце, като се стараеше движенията му да са бавни и небрежни. До него едно момче се засмя радостно, когато две от яхтите-играчки се сблъскаха, докато влизаха в пристанището.

Силуетите, очертани на вечерното небе, спряха до отсрещната страна на Кънсърватъри Уотър, гледайки в неговата посока. Единият беше мъж; другият – жена. Когато тръгнеха отново, заобикаляйки езерото към него, той забеляза нещо у жената – начина, по който се носеше, начина, по който се движеха крайниците й, докато вървеше – това мигновено накара сърцето му да спре. Всичко около него – яхтмените, любовниците, цигуларя, всичко останало – изчезна, докато я гледаше. Когато заобиколиха края на езерото и влязоха в ивица вечерна светлина можа да различи чертите на жената.

Сякаш самото време внезапно спря. Пендъргаст не можеше да помръдне. Тя, след кратко спиране, се отдели от мъжа и тръгна към него с колебливи стъпки.

Наистина ли беше Хелън? Гъстата кестенява коса беше същата – по-къса, но точно толкова лъскава, колкото си я спомняше. Тя беше все така стройна, както когато я бе срещнал за първи път, може би дори още по-стройна, и движеше дългите си крайници с естествената грация, която той така добре помнеше. Но когато се приближи още, той забеляза промените: ситните бръчици в ъгълчетата на синьо-виолетовите очи; тези очи, които се бяха взирали в него, без да виждат в онзи ужасен ден, сред хининовите дървета. Кожата й, винаги матова и напръскана с лунички, беше станала по-бледа, дори изпита. Вместо обичайната самоувереност, която струеше от нея като светлина от слънце, тя излъчваше нерешителността на човек, смазан от превратностите на живота.

Тя спря на няколко крачки от него и двамата се погледнаха.

— Наистина ли си ти? – попита той с дрезгав глас.

Жената се опита да се усмихне, но това беше тъжна, почти безнадеждна усмивка.

— Съжалявам, Алойзиъс. Толкова съжалявам.

След като я чу да говори – глас, който досега чуваше само в мечтите си – прониза го друг шок. За пръв път в този живот той почувства, че самообладанието му го напуска; осъзна, че е напълно неспособен да мисли, че не намира думи.

Тя пристъпи към него и с върха на пръста си го докосна по бузата. После погледна зад него, на изток, и посочи:

Той проследи жеста й през дърветата в парка по посока на Пето авеню. Там, между величествените сгради, беше изгряла пълна, бляскава луна.

— Виж – прошепна тя. – След всичките тези години пак посрещаме изгрева на луната.

Това открай време бе тяхна тайна: за пръв път се бяха срещнали при пълнолуние и за малкото години след това го бяха превърнали почти в религиозна церемония – да са заедно и сами веднъж в месеца, за да гледат как пълната луна изгрява.

Това напълно убеди Пендъргаст, който вече го бе усетил със сърцето си: жената пред него наистина беше Хелън.

Джъдсън Естерхази стоеше на дискретна дистанция от двойката и сега зае позиция под стряхата на навеса. Той чакаше с ръце в джобовете, наблюдавайки мирната сцена. Цигуларят завърши валса и премина плавно в сантиментално изпълнение на „Лунна река“.

Страховете му от Братството някак си се уталожиха. Те сега знаеха, че Хелън е жива и бяха могъщи, но в Пендъргаст той бе намерил собствения си силен съюзник. Вече всичко щеше да е наред.