Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Външният звънец иззвъня. Пендъргаст стана и отвори вратата. На прага стоеше Д’Агоста с измъчено лице.

— Благодаря ти, че дойде. Винсънт. Приготвено ли е всичко?

Д’Агоста кимна.

— Колата чака долу пред стълбището. Казах на д-р Остром, че Констанс се връща обратно. Бедният, едва не припадна от облекчение.

Пендъргаст извади едно палто от викуня от гардероба, облече го и помогна на Констанс да надене своето.

— Винсънт, моля те, увери се, че д-р Остром е разбрал напълно, че Констанс се връща доброволно – и че тръгването й от болницата е било отвличане, а не бягство; и изцяло по вина на онзи фалшив д-р Пул. Когото ние продължаваме да търсим, но е малко вероятно да намерим.

Д’Агоста кимна.

— Ще се погрижа.

Те излязоха от апартамента и се качиха в чакащия асансьор.

— Когато се върнеш в „Маунт Мърси“, провери дали са й дали старата й стая и са й върнали всичките книги, мебели и бележници. Ако не, протестирай енергично.

— Ще вдигна шумотевица до бога, повярвай ми.

— Отлично, скъпи ми Винсънт.

— Но… по дяволите, не мислиш ли, че трябва да дойда с теб до навеса за лодки? Просто за в случай, че има неприятност?

Пендъргаст поклати глава.

— Винсънт, при всякакви други обстоятелства бих приел помощта ти. Но безопасността на Констанс е твърде важна. Въоръжен си, разбира се?

— Разбира се.

Асансьорът стигна до долу и вратите се отвориха с лек съсък. Те излязоха в югозападното фоайе и минаха през вътрешния двор.

Д’Агоста се намръщи.

— Естерхази може да организира капан.

— Съмнявам се, по съм взел предохранителни мерки. В случай, че някой се опита да ни прекъсне.

Минаха под една структура, напомняща вертикална решетка на крепостна врата, и влязоха в тунела към Седемдесет и втора улица. До къщичката на портиера стоеше необозначена кола с униформен полицай зад волана. Д’Агоста се огледа, след което отвори вратата, за да влезе Констанс.

Констанс се обърна към Пендъргаст и го целуна продължително по бузата.

— Пази се, Алойзиъс.

— Ще дойда при теб веднага щом мога – каза й той.

Тя стисна ръката му за последно и се плъзна на задната седалка на колата.

Д’Агоста затвори след нея и заобиколи от другата страна. Хвърли към Пендъргаст един последен, напрегнат поглед,

— Пази си задника, партньоре.

— Ще се постарая да следвам съвета ти – метафорично, разбира се.

Д’Агоста влезе в купето и колата се вля в трафика.

Пендъргаст гледаше как колата изчезва във вдигащия се прах. После бръкна в сакото си, извади малки радиослушалки „Блутуут“ и ги притисна към ушите си. Плъзна ръце в джобовете на палтото си и пресече широкото авеню, влезе в Сентрал парк и изчезна по една виеща се пътека, водеща към Кънсърватъри Уотър.

В шест без пет вечерта Сентрал парк лежеше под сънливото очарование на картина от Магрит: небето отгоре в ослепителна светлина, дърветата и пътеките долу обвити в тежък здрач. Пулсът на града ставаше все по-бавен с падането на нощта; такситата по Пето авеню се смълчаваха, прекалено лениви дори да натискат клаксоните си.

Кърбс Мемориал Боутхаус се надигаше като творение от тухли и зеленясала мед до огледалната повърхност на Кънсърватъри Уотър. Отвъд, покрай редицата от дървета – толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни – се вишеше монолитното протежение на Пето авеню, бастионите от камък пламтяха в розово в отразения блясък на умиращото слънце.

Специален агент Пендъргаст мина между черешовите дървета на Пилгрим хил и спря в дългите сенки, за да огледа крайбрежния навес за лодки и околностите. Беше необичайно топла есенна вечер. Овалното езеро бе напълно спокойно, огледалната му повърхност гореше с тъмночервените и алени пламъци на небето. Съседното кафене беше затворено за деня, само група мъже, които се изживяваха като яхтмени, стояха до ръба на водата и си играеха с конструираните от тях модели на яхти. Край тях няколко деца лениво разплискваха водата, втренчили погледи в малките корабчета.

Пендъргаст бавно обиколи езерото, отминавайки статуята на Алиса в Страната на чудесата, докато се приближаваше към навеса. Върху каменния парапет пред езерото стоеше един цигулар с отворен калъф до краката и свиреше „Приказки от Виенската гора“ като по-скоро скрибуцаше. На една от пейките седеше млада двойка – държаха се за ръцете, шепнеха си и се притискаха един в друг, пуснали еднаквите си туристически раници от двете си страни. На следващата пейка по-нататък седеше Проктър, облечен в костюм от черен шевиот, и се правеше, че чете „Уолстрийт джърнъл“, Един продавач на кестени и горещи гевреци затваряше количката си за деня, а в дълбоките сенки зад навеса, сред храстит е рододендрони, някакъв бездомник подготвяше леглото си от кашони за вечерта. От време на време се мярваше по някой случаен минувач по многобройните ален, водещи към Пето авеню.