Линкольн Чайлд: Хладнокръвно отмъщение

Поредно изскърцване, този път по-високо и от по-близко. Не си беше въобразила: определено в къщата имаше някого – и той се качваше по стълбите.

Във възбудата си около документите бе забравила да се старае да не вдига шум. Дали човекът, който идваше по стъпалата, я беше чул?

Като внимаваше, тя прекоси стаята и отиде до отворения гардероб от отсрещната страна. Опита се да влезе в него, без да скръцне нито една дъска. Вмъкна се вътре и дръпна вратата почти до край, след което се сви в тъмнината. Сърцето й биеше толкова силно и толкова бързо, че тя се боеше, че влезлият може да го чуе.

Още едно тихо проскърцване и леко пъшкане. Вратата към стаята беше отворена. Тя надникна от вътрешността на гардероба, едва позволявайки си да диша. След дълга тишина в стаята се плъзна един тъмен силует .

Кори сдържа дишането си. Мъжът беше облечен в черно, носеше кръгли тъмни очила, лицето му беше скрито. Крадец?

Той отиде до средата на стаята, спря там и накрая извади пистолет. Обърна се към гардероба, вдигна оръжието и го насочи към затворената врата.

Кори замръзна от ужас.

— Излезте, ако обичате – каза гласът със силен акцент.

Изминаха няколко безкрайни мига, Кори се изправи и отвори полека вратата.

Мъжът се усмихна. Свали предпазителя и се прицели внимателно.

— Auf Wiedersehen [39] Довиждане (нем.) – Б.пр. – каза той.

Специален агент Пендъргаст седеше на една кожена кушетка в приемната си в апартамента Дакота. Резката върху бузата му беше почистена и сега бе останала само лека червена линия. Констанс Грийн, облечена в бял кашмирен пуловер и плисирана, дълга до коленете пола с коралов цвят, седеше до него. Мека светлина изпълваше стаята иззад ахатите с форма на раковина, закрепени непосредствено под корниза на тавана. Помещението беше без прозорци. Три от стените бяха боядисани в тъмно розово. Четвъртата беше изцяло от черен мрамор, върху който се лееше тънка завеса вода и се вливаше тихо в езерото в основата, в което плуваха група лотосови цветове.

На масичка от бразилски палисандър стоеше метален чайник, заедно с две малки чашки, пълни със зелена течност. Двамата разговаряха на нисък глас, едва доловим над ромоленето на водата от водопада.

— Все още не разбирам защо му позволи да замине снощи – казваше Констанс. – Със сигурност му нямаш доверие.

— Нямам му доверие – отвърна Пендъргаст. – Но за това му вярвам. Говореше ми истината за Хелън там, във Фаулмайър – каза истината и сега. Освен това – продължи той с още по-нисък тон, – Естерхази знае, че ако не сдържи обещанието си, ще го открия. Без значение какво ще ми струва.

— А ако ти не го направиш – каза Констанс, – аз ще го направя.

Пендъргаст погледна своята повереница. В очите й проблясваше студена омраза – блясък, който бе виждал веднъж преди. Това, осъзна той мигновено, щеше да бъде сериозен проблем.

— Минава пет и половина – каза тя, поглеждайки часовника си. – След половин час… – Тя млъкна. – Как се чувстваш, Алойзиъс?

Пендъргаст не отговори веднага. Най-накрая се размърда върху кушетката.

— Трябва да призная, че изпитвам във висша степен неприятно чувство на безпокойство.

Констанс го погледна, лицето й бе изпълнено със загриженост.

— След дванайсет години… ако е истина, че твоята… че съпругата ти е надхитрила смъртта, защо тя никога не се е свързала с теб? Защо тази… извини ме, Алойзиъс, но кому е била нужна тази чудовищна, огромна измама?

— Не знам. Мога само да предполагам, че има нещо общо с това Братство, за което Джъдсън спомена.

— И ако тя е все още жива… Все още ли ще си влюбен в нея? – Лицето й леко поруменя и тя сведе очи надолу.

— И това не знам – отвърна Пендъргаст толкова тихо, че Констанс едва го чу.

Един телефон на масичката звънна и Пендъргаст се пресегна и го взе.

— Да? – Той слуша известно време, след което върна телефона на вилката му. Обърна се към нея. – Лейтенант Д’Агоста е на път за насам. – Направи малка пауза, после продължи: – Констанс, трябва да те попитам: ако по някое време у теб се появят някакви резерви или не можеш да издържаш повече в затвора, само ми кажи и аз ще отида да донеса детето и ще разреша всичко това. Не сме длъжни… да следваме плана.

Тя го накара да млъкне с лек жест, лицето й се смекчи.

— Ние сме длъжни да следваме плана. Във всеки случай аз ще се радвам да се върна в „Маунт Мърси“. По някакъв странен начин намирам за успокояващо да съм там. Не ме тревожат несигурността и делата на външния свят. Но ще кажа едно нещо. Сега осъзнавам, че съм грешила – грешила съм да гледам на детето като на син на брат ти. Трябваше да мисля за момчето от самото начало като за племенника на моя… на скъпия ми попечител. – И тя стисна ръката му.