Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Да?

— Тази жена, Констънс – виждала си я в онзи ексмутски магазин и в ресторанта – беше зестрогонка от най-лошия тип, блазнеха я парите му и нищо друго. Вещицата беше успяла да го накара да й прехвърли повече от милион семейни пари. Просто исках да му ги върна. Но… ами всичко свърши зле, както може би знаеш. Моят приятел се удави. Обаче парите останаха у Констънс, затова беше отвличането. Исках да заблудя нейния съучастник и да върна парите под формата на откуп. Това се получи добре, и то благодарение на теб.

— Какво стана с нея?

Още едно пренебрежително махване с ръка.

— С кого? Констънс ли? Щом получих парите обратно – щастливо избавление! Без съмнение е тръгнала да измами някой друг богаташ.

— А парите?

— Е, моят приятел е мъртъв и парите не могат да му бъдат от полза. Защо да не ги разделя с моята най-близка помощница Флавия? – И той се усмихна многозначително.

Тя отвърна на неговата усмивка.

— Разбирам.

Диоген почувства голямо облекчение. Отчаяно искаше да сложи край на този разговор. За месец или два можеха да се случат много неща. Може би щеше да си намери приятел или да загине при автомобилна катастрофа или от свръхдоза. Когато опита да го намери, ако изобщо направи такъв опит, следата му до Халсиън, между другото добре скрита, ще бъде вече много по-студена. Той стана.

— До нови срещи.

Този път се наведе и я целуна по устните – много кратка и лека целувка – изправи се и я погледна в очите. Какво ли си мислеше? Обаче жената продължаваше да се усмихва.

— Е, Флавия, върви да се насладиш на Копенхаген! Заслужаваш го. И гледай този мобилен телефон винаги да ти е подръка. Скоро ще ти звънна. Доскоро, скъпа.

След това се поклони леко и излезе от помещението.

Миг по-късно входната врата на апартамента се затвори с тихо щракване. Флавия не помръдна. Още преди Питър да излезе от апартамента, усмивката изчезна от лицето й. Седеше там неподвижна, припомняйки си неговите думи, думите, които беше чувала да казва на други хора – думи, които не бяха истина, но той беше достатъчно изкусен и манипулативен, за да ги накара да повярват. Но мислеше най-вече за работата, която току-що бяха свършили. Работа, в чийто център, изглежда, беше това момиче: Констънс Грийн.

Внезапно тя скочи от дивана, прекоси всекидневната и излезе на балкона на апартамента. За миг посегна към чантичката на кръста си, но после й хрумна нещо друго. Хвана пръстена, който Питър й беше дал, и се опита да измъкне скъпия скъпоценен камък. Когато не се поддаде, започна да го удря в парапета на балкона – отново и отново и отново, като си раздра кокалчетата при това, докато най-накрая той не изскочи от обкова. Взе го, повъртя го из пръстите си и го запрати по посока на Атлантическия океан. Корпусът на златния пръстен остана на пръста й, а четирите златни зъбчета, които преди държаха камъка на място, сега стърчаха празни.

Флавия влезе обратно във всекидневната, измервайки помещението със студен поглед. Отиде до една от витрините, отвори я, извади мраморна статуя от нея, огледа я и след това разби стъклото на витрината на парченца. После, все още изнервящо сдържана, влезе в кухнята и започна да вади един по един съдовете от шкафовете и да ги разбива в пода. След това мина през трите спални на апартамента и със стърчащите езичета на пръстена сряза на ивици всички живописни платна, които висяха на стените. Взе от мокрия бар един тирбушон, върна се във всекидневната и накъса на ивици модулния кожен диван, на който само преди минути бяха седели тя и Питър.

Когато свърши, установи, че почти не се е задъхала. Върна се в спалнята, където само преди половин час беше лелеяла съвсем различни мечти, приготви малкия си сак. След това излезе от апартамента и се спусна с асансьора в пищното фоайе.

— Аз съм госпожа Лупей – каза тя на мъжа зад рецепцията. – Мисля, че моят съпруг съсипа големия апартамент. Моля, използвайте кредитната карта, която имате в картотеката, за да покриете сметката. Аз напускам.

След тези думи отправи към мъжа кратка, мрачна усмивка, завъртя се на пети и тръгна към изхода на хотела, а от издраните й кокалчета от време на време върху полирания мраморен под падаше капка кръв.

След пика на трафика от хотел „Сетай“ до Баптистката болница в Маями, една от най-големите болници в Южна Флорида, се пътуваше около час с кола. Петру Лупей паркира наетата кола в един съмнителен гараж на около триста-четиристотин метра от нея, спирайки на сумрачно място зад стоманената колона, която закриваше зрителното поле на охранителната камера. В колата съблече елегантния костюм на Петру Лупей и внимателно го сгъна на седалката. След това извади дрехите на доктор Уолтър Лейланд. Навлече небрежните панталони в цвят каки, синята риза и полиестерната вратовръзка на патолога, която завърза хлабаво. Върху тях сложи бялата престилка. Баджът с името беше захванат за ревера й. Пъхна в единия джоб портфейла с шофьорска книжка, издадена от Флорида, и съответните кредитни карти на доктор Лейланд, а в другия пусна телефона на патолога. Извади два памучни тампона от лекарската чанта, която лежеше на седалката до него и ги пъхна в устата си между горните венци и бузите, за да осигури характерното за Лейланд бузесто лице. Накрая свали сините лещи на Лупей и ги смени с кафявите на лекаря. Поръси с бяла сценична пудра косата на Петру, променяйки я от светлокестенява в прошарена.