Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Диоген осъзна, че сравнението му се оказа неподходящо. Освен това разбра, че е подценил дълбочината на нейната параноя и вманиаченост. Когато се срещнаха за първи път, тя беше толкова сдържана, толкова гордо сама и самоуверена. Беше всичко онова, което той търсеше в един „помощник“: бърз ум, напълно предана, безстрашна, безскрупулна и хитра. Когато я срещна за първи път, най-силното му впечатление беше, че мрази всички мъже. Въобще не му беше минавало през ум, че ще вземе да се влюби в него. Слава богу, беше си мълчал пред нея за своето истинско име и останалите самоличности, както и за имота на Халсиън. Положението беше непоносимо. В по-раншните си превъплъщения щеше да се отърве от нея по лесния начин. Обаче той вече не беше такъв… особено под тази самоличност, която като собственик на Халсиън възнамеряваше да използва до края на своя дълъг живот.

— Не – каза той. – Флавия, не исках да кажа това. Изобщо не е така. Лошо се изразих. Ти и аз сме екип. Права си – разбирам те. Нещо повече, мисля, че си единственият човек на света, който никога не би ме осъдил. Повярвай ми, такива хора са много малко. Важно е за мен да знам, че няма да го правиш.

Флавия не отговори. Вместо това си играеше с пръстена, който й беше подарил, като го въртеше насам-натам на пръста си.

— Какво искаш да кажеш? – попита тя с леко одрезгавял глас. – Ще те видя ли някога отново?

— Разбира се, че ще ме видиш. Нещо повече – отново ще работим заедно. И то не само веднъж. Но сега не му е времето. Просто в момента стават твърде много неща в… в онази друга част от моя живот, която е отделна от теб.

За миг се уплаши, че тя ще направи някакъв вид изявление, че ще вземе да си излее сърцето пред него. Но тя нищо не каза.

— Скъпа Флавия, ще се разделим само за кратко. Аз ще те потърся. Не забравяй, че и преди сме имали периоди без работа. Ще бъде точно както ти каза: ще прекараме достатъчно време заедно, за да се опознаем още по-добре. Това за мен е също толкова важно, колкото и за теб.

Флавия, която през това време се беше вторачила в пода, вдигна очи:

— Наистина ли мислиш така?

— Точно така:

Душите ни, единство свято,

не се разкъсват в таз раздяла,

а ще се стелят като злато,

ковано тънко до премала. [49] От стихотворението на английския поет Джон Дън (1572-1631) „Прощални думи: за забрана на скръбта”, прев. Кристин Димитрова. – Б.ред

Флавия не каза нищо. Стиховете на Дън отскочиха от нея като капки вода от мушама. Диоген осъзна, че това е втора самонадеяна тактическа грешка от негова страна, и реши повече да не допуска подобно нещо.

— Докато се срещнем отново, ще се погрижа да живееш в комфорта, който заслужаваш. – Той бръкна в джоба си и извади дебел пощенски плик. – Осигурих нова безопасна квартира в Копенхаген. Много луксозна. – Той потупа плика. – Тук вътре са адресът, ключът заедно с паспорт, нов мобилен телефон, билет за самолет първа класа, който излита утре, както и датска шофьорска книжка.

Флавия продължаваше да мълчи.

— Както и аванс за бъдещата работа – добави той бързо. След това остави плика на дивана между тях. Флавия не посегна да го вземе.

— Трябва да знаеш, че това е скъп подарък – каза той. – Доказателство колко значиш за мен.

— Колко? – най-накрая попита тя.

— Колко означаваш за мен? Не мога да сложа цена на моето уважение към теб.

— Не, колко пари.

Това беше обнадеждаващо.

— Петстотин хиляди долара.

— Питър, толкова много? – Лицето й пребледня.

— Флавия, добре ли си?

Младата жена не отговори.

— Флавия, разбираш ли сега колко си важна за мен? Осъзнаваш ли, защо трябва да бъде така? И че можеш да разчиташ много скоро да се свържа отново с теб?

Сега, най-накрая, тя кимна.

— Знаех си, че ще разбереш. Защото, както ти каза, толкова много си приличаме. Сега, ако нямаш нищо против, трябва да вървя. Ще ти звънна на новия мобилен. Вероятно най-късно след месец. – Той се наклони, целуна я по челото и се изправи.

— Защо? – неочаквано попита Флавия.

Диоген погледна назад към нея.

— Защо си тръгвам ли?

— Не, защо свършихме тази последна работа? Защо трябваше да се преструвам на онова момиче, перуката и шлифера, лудото фалшиво отвличане и смъртта, цялата тази работа със смяна на самолети и пилоти, докарването на намибийски лекари, защо на куклата й трябваше ковчег с хладилник, а аз за какво трябваше да гоня вятъра из Ботсвана? А и Керонда. Обеща, че един ден ще ми обясниш. Е…?

Той махна с ръка.

— Разбира се, още повече че вече всичко свърши. С удоволствие ще ти обясня. Моят най-добър приятел е първокласен агент на ФБР, но пълен смотаняк, когато стане въпрос за жени.