Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Станала си рано – отбеляза той, изпълвайки гласа си с фалшива веселост.

— Не можах да спя.

Видът й го потвърждаваше. Черни кръгове и сив оттенък на иначе бледата й кожа, по шията и голите рамене прозираха сини вени, а по челото се виждаха капчици пот въпреки прохладната утрин. Диоген преглътна въпроса дали се чувства добре.

— Скъпа, надявам се да нямаш нищо против, че днес трябва набързо да ида до Кий Уест, за да купя малко растителни продукти и оборудване за лабораторията. Ще отсъствам целия ден, през нощта и може би част от утрешния. Ще можеш ли да се оправиш сама?

— Когато съм сама, се чувствам по-добре.

— Ако имаш нужда от нещо, господин Гурумара е на твое разположение.

— Чудесно.

Диоген взе ръката й в своята за миг, после се обърна и излезе.

Пендъргаст влезе във водещия магазин на „Тифани & Ко“ със страхотната розова гранитна фасада на Пето авеню, профуча през въртящата се врата и се озова в гъмжащия от хора първи етаж. Махагоновите рафтове бяха ярко осветени, покритият с мокет под беше прясно изсмукан, а черните мраморни стени и месингът по вратите проблясваха. Той се спря, престори се на объркан и веднага привлече един слаб и внимателен продавач.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Пендъргаст извади касовата бележка, измъкната от цепнатината между дъските на дюшемето във вилата в Ексмут.

— Имам въпрос за това бижу. Ето касовата бележка. Платено е в брой.

Продавачът я взе.

— И какъв е вашият въпрос, сър?

— Бих искал да говоря с човека, който има достъп до финансовата документация за продажбите.

— По-голямата част от нея е поверителна…

— Сър, ако обичате, край на празните приказки. Заведете ме при този човек.

Продавачът застана мирно, когато чу ледения аристократичен тон на Пендъргаст.

— Да, сър, но просто трябва да проверя дали може да ви…

— Водете ме!

Напълно сразен, мъжът бързо поведе Пендъргаст през огромното пространство до един асансьор в задната част, с който се качиха до цял коридор с кабинети. Озоваха се пред затворена махагонова врата и спряха. На вратата имаше име изписано със златни букви в черна рамка.

Барбара Маккормик

Старши вицепрезидент

Пендъргаст се вгледа напрегнато в името. Отдолу като на палимпсест [48] Ръкопис върху пергамент, чийто оригинал е премахнат чрез изстъргване, за да може отново да се пише върху него. – Б.пр. се виждаше, че фамилното име Маккормик е сменило наскоро някакво друго.

— Нека проверя дали тя е…

Обаче Пендъргаст вече беше хванал дръжката на вратата и я отваряше.

— Чакайте, сър, не може да влезете просто така!

Той прекрачи прага, а продавачът го последва по петите. Пендъргаст се обърна, сложи ръка на гърдите му, избута го назад и затвори вратата под носа му. Видя резето и го бутна на мястото му, след това се завъртя към човека в кабинета. Жена около четирийсетте седеше зад голямо антикварно писалище и го гледаше учудено в лицето.

— Какво има? – попита тя.

Пендъргаст я огледа. Тя беше много привлекателна, добре облечена жена. Носеше костюм, а около врата красива, ненатрапчива перлена огърлица. На лицето й вече се изписваха гняв и тревога. Продавачът чукаше тихо, но трескаво по вратата. Приглушеният му глас долиташе през нея.

— Сър, не може да нахлувате така! Госпожа Маккормик е заета. Ало, госпожо Маккормик, да извикам ли охраната? Госпожо Маккормик!

Пендъргаст заговори на жената.

— Отпратете го.

— Кой сте вие да нахлувате по този начин? И да заключвате вратата ми? – Тя протегна ръка към телефона.

Пендъргаст се поклони леко.

— Аз съм просто клиент с малък проблем, който само вие, скъпа госпожо Маккормик, можете да решите. Моля, много моля да ми помогнете. – Той я дари с най-омайната си усмивка.

— Госпожо Маккормик! Госпожо Маккормик!

Жената стана от стола си, огледа Пендъргаст от горе до долу, после отиде при вратата и каза през дървото.

— Всичко е наред. Няма нужда от охраната. Аз ще се погрижа за клиента. Можете да си вървите.

След това се върна обратно при Пендъргаст и започна да обикаля около него, разглеждайки го с любопитство. Тревогата беше изчезнала от лицето й.

— Как се казвате?

— Алойшъс Шингу Ленг Пендъргаст.

Тя повдигна вежди.

— Страхотно име, господин Пендъргаст. Ню Орлиънс?

— Точно попадение. Моля, наричайте ме Алойшъс.

— Алойшъс – каза тя и отиде зад бюрото си, но остана права, – имате малък проблем?

— Точно така. – Той извади мръсната касова бележка от джоба си и я вдигна срещу нея. – Тя е за бижу, купено преди около пет седмици. Платено е в брой. Трябва ми името на човека, който го е купил.