Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Известно време продължи да превърта екрана.

— Опитват се да я намерят, но тя е хитра. Оставя след себе си следа от престъпления и насилие. Проявява омраза към мъжете. Една от любимите й тактики е да се навърта в долнопробни квартали, докато някой не опита да я склони към проституция или да я задиря. Тогава кастрирала мъжа и му пъхала гениталиите в устата.

— Очарователно – измърмори Пендъргаст

— На около шестнайсет се озовава в Япония, където се забърква с банда от якудза. След някакъв акт на насилие, който токийската полиция още разследва, тя, както изглежда, заминава за Кантон в Китай, където влиза в една от местните триади. Според нашите разузнавателни източници вродената й склонност към насилие й помага бързо да се изкачи в йерархията. Почти веднага се квалифицира от „49“ [46] В системата на триадите „49“ е обикновен член, а „426“ военен командир, който отговаря за отбранителните и нападателните операции. „489“ е драконовата глава, или онова, което в Европа е известно като „капо ди тути капи“. – Б.пр. в „426“ – бияч с „червен кол“, чиято задача е да управлява и провежда нападателни операции. На двайсет и една вече е готова да се изкачи още по-високо в йерархията, но се случва нещо. Не знаем какво, но тя заминава от Китай в Съединените щати.

Лонгстрийт откъсна очи от екрана.

— Оттогава живее тук, макар че, изглежда, няколко пъти е ходила в Европа. Като се имат предвид престъпленията, които вероятно е извършила, тя е високо функциониращ социопат [47] Високоинтелигентен и добре интегриран в обществото социопат. – Б.пр. , който убива и осакатява преди всичко за собствено удоволствие. Показва удивителна способност да се крие на видни места и винаги да се изплъзва от властите. Тази полицейска снимка е единствената, с която разполагаме. Направена е в Амстердам. На следващия ден е избягала.

— Идеалната съучастничка за Диоген – отбеляза Пендъргаст.

— Точно така – въздъхна Лонгстрийт. – Идентифицирането на Грейлинг е без съмнение успех. Въпреки това, като се има предвид умението й да се изплъзва от полицията, съмнявам се, че ще постигнем някакъв значителен материален напредък. – Той погледна Пендъргаст. – Предполагам, че особено внимателно си претърсил вилата, където двамата са били отседнали?

— Така е.

— И?

— Била е педантично почистена.

Лонгстрийт се протегна, прокара пръсти през дългата си металносива коса.

— Въпреки това ще изпратим там специализиран екип за разследване на местопрестъплението.

— Съмнявам се, че ще намерят нещо повече от това. – Пендъргаст бръкна в джоба си, извади найлоново пликче и го подаде на Лонгстрийт: малка ивица зеленикаво синя хартия.

Лонгстрийт го взе.

— Интересно.

— Намерих я заклещена между две дъски на дюшемето близо до вентилационната шахта.

Докато Лонгстрийт въртеше плика в ръцете си, Пендъргаст продължи.

— Това е част от касова бележка за бижу – златен пръстен с рядък камък – танзанит. Бих предположил, че е подарък от Диоген за Флавия. Може би награда за добре свършена работа.

— Значи с малко късмет можем да използваме това, за да проследим продажбата обратно до Диоген – каза Лонгстрийт. – Разбира се, ако знаехме къде е бил купен този пръстен. Жалко, че името на магазина е откъснато.

— Но ние знаем магазина. Има само един, който използва този специфичен цвят за свое лице пред света.

Лонгстрийт отново огледа касовата бележка. Накрая се усмихна – бавна победоносна усмивка.

Диоген влезе в библиотеката, носейки поднос със сребърна кофа за лед с бутилка шампанско и две чаши. Остави го на масата за сервиране и се обърна към Констънс, която седеше на пейката зад клавесина и мързеливо прелистваше нотни листове.

— Ще имаш ли нещо против да се насладя на чаша шампанско, докато те слушам да свириш? Разбира се, ако ти се свири.

— Не, разбира се. – Тя се обърна към клавиатурата. Можеше да види каква е партитурата на поставката: прелюдии към „Изкуството да свириш на клавесин“ от Франсоа Купрен. Отвори шампанското, наля си в чашата и се настани удобно в креслото.

Беше много загрижен, дори повече от загрижен. Тази сутрин Констънс беше станала в десет, което му се стори много късно, макар да не беше сигурен – някои хора наистина спяха прекомерно дълго. На вечеря снощи беше яла много малко и едва се докосна до великолепната закуска, която й беше приготвил. Бяха минали четирийсет и осем часа от инфузията и въздействието от нея вече трябваше да се прояви, и то силно. Разбира се, този живот беше напълно нов за Констънс и трябваше да се очаква известно време за приспособяване. Онова, което се забелязваше, можеше да е по-скоро емоционално, а не физическо. Може би тя също изпитваше съмнения.