Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Няколко минути останаха там в мълчание, преди Диоген да заговори. По-скоро тихичко затананика мелодия, която Констънс разпозна като началото на Баховата „Пасакалия [45] Старинен испански танц в такт 3/4. – Б.пр. и фуга в до минор“. Докато тананикаше встъпителната мелодия, той мина на втория глас, след това на третия и храмът започна да се изпълва със звук след звук, слой след слой, създавайки чудно ехо от контрапунктове.

Диоген млъкна, но звуците останаха още няколко секунди и после бавно заглъхнаха.

Той се обърна към Констънс и тя видя следа от влага в ъгълчето на мъртвото му око.

— Тук – започна – идвам да забравя себе си и света. Това е моето място за медитация.

— Изключително е. Ефектът от светлината направо не е за вярване.

— Да. Констънс, нали разбираш, че големият ужас в моя живот е, че мога да виждам само в бяло и черно. Цветовете ми бяха отнети… от Събитието насам.

Тя знаеше, че Събитието е трагичната случка в неговия живот, която освен другото го оставя сляп с едното око.

— Аз се вкопчих в спомените за багрите. Но щом вляза тук, в тази монохромна светлина, все някак успявам да зърна цветовете, които толкова много ми липсват. С ъгълчетата на очите мога да виждам ефимерни цветни проблясъци.

— Как?

Той протегна ръце.

— Тези стъкла са изсечени и полирани от минерал, наречен обсидиан. Всъщност това е вулканично стъкло. Когато взаимодейства със светлината, обсидианът придобива някои необикновени свойства. Някога проведох специално проучване за въздействието на светлината и звуците върху човешкото тяло и това – той обхвана околността с ръка – е един от резултатите.

Констънс отново се огледа. Утринното слънце огряваше едната страна на храма и светлината дифузираше вътре – хладна и сива – сякаш идваше едновременно отвсякъде и отникъде. Другата страна на храма беше тъмна, но не черна. В помещението нямаше нито чисто бяло, нито чисто черно – всичко беше в безкрайни отсенки на сивото.

— Значи това е твоята обсидианова стая.

— Обсидианова стая… да, може да се нарече така. Да, можеш така да я наричаш.

— А ти как я наричаш?

— Моят толос.

— Толос. Кръгъл гръцки храм.

— Точно така. Този е изграден с размерите на малкия толос в Делфи.

Той замълча, а на Констънс й беше достатъчно да стои и да попива тази забележителна ведрина, прекрасната простота на пространството. Беше тихо и тя почувства, че изпада в най-странната мечтателност, подобно на сън състояние на небитие, усещане за постепенно изчезване на „аза“.

— Да вървим.

Тя си пое дълбоко дъх, връщайки се в действителността, и след миг се озова отвън, премигваща от ярката светлина, съкрушена от приливната вълна от цветове, които я поглъщаха.

— Искаш ли да продължим обиколката?

Тя го погледна.

— Аз… чувствам се леко дезориентирана. Искам да се върна в библиотеката и да почивам. После, ако нямаш нищо против, ще пообиколя сама.

— Разбира се – отговори Диоген и разпери ръце. – Островът, скъпа, е твой.

Диоген, който почиваше в своята всекидневна на втория етаж, чу Констънс тихо да слиза по задното стълбище, да отваря вратата отзад и да пресича верандата. Тя стъпваше много леко, но неговият слух беше необичайно остър и той можеше да проследява движенията й само по звука. Стана, погледна през прозореца и след минутка я видя да поема по пътеката към южния край на острова.

Разбираше, че тя до голяма степен е като диво животно: тигър или може би мустанг. Опитомяването на подобно животно изисква безкрайно търпение, нежност и доброта. И както при опитомяването на тигър от неговия дресьор, решаването на някакъв проблем с насилие можеше да завърши фатално. Все още беше удивен, че я завоюва поне отчасти, успя да я придума да напусне замъка на Пендъргаст и да я доведе тук. Така сбъдна най-лелеяните си мечти, най-съкровените си фантазии. Но опитомяването не беше завършено. Сега беше най-деликатният момент – бяха стигнали до точката, когато и заради най-дребното нещо животното може да хукне.

Най-важното беше да им оставиш свободата. Никога не ги затваряй в клетка и не ги притискай в ъгъла. Опитомяването се извършва отвътре, не отвън. То е прелъстяване, а не завоюване. Констънс охотно щеше да изплете своите въжета, своите собствени окови и да си ги сложи. Това беше единственият начин, по който можеше да се получи. Разбира се, той разполагаше с възможно най-голямата примамка: еликсира. Когато започне да чувства подмладяващото му въздействие… това, надяваше се, ще бъде повратната точка.