Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Пендъргаст изглеждаше изненадан.

— Пред мен?

— Пред вас. След като вие се появихте в града, започнаха всички тези неприятности.

— Така ли?

— Е, това е моето мнение. Така си мислех тогава, така мисля и днес. А сега, ако нямате нищо против, напуснете моя дом и моя имот. Освен ако нямате някаква съдебна заповед.

Мъжът зачака със скръстени ръце.

— Господин Нот – каза след малко Пендъргаст – странно е, че говорите за съдебна заповед. Може би не знаете, но моето внезапно заминаване от Ексмут доведе до твърде голяма операция на ФБР. След онова, което днес научих тук, мога да получа такава заповед за четирийсет и осем часа.

Лицето на Нот стана още по-нападателно.

— Тръгвайте.

Пендъргаст, изглежда, обмисляше ставащото.

— Вратата е ето там.

Обаче агентът не помръдна от мястото си.

— Значи отказвате да отговаряте на въпросите ми без съдебна заповед?

— Нали точно това ви казах.

— Да, казахте. Също така казахте, че аз съм причината за неприятностите на града.

И след тези думи Пендъргаст погледна ниския мъж, който стоеше пред него, право в лицето.

— Не всичко обаче е било неприятности, нали?

Нот се смръщи.

— Какво искате да кажете?

— Строителният предприемач Р. Дж. Мейфийлд. Повечето хора в града са много недоволни, че планира да строи апартаменти в Ексмут, като разруши странноприемницата и на нейно място вдигне някоя грозотия.

— Не знам нищо за това – отговори Нот.

— Има и други хора обаче. Онези, които нямат търпение да продадат земята си на корпорацията „Мейфийлд“. Втората част на ексмутския пристанищен квартал – Разбира се, той все още е във фаза разработка – ще погълне част от бреговата линия южно от странноприемницата.

Нот нищо не каза.

— А това ще засегне и вашите вили. Изглежда вие, господин Нот, ще изкарате добри пари от ексмутския пристанищен квартал. Голям късмет, като се има предвид как я кара останалата част от града.

— И какво от това? – обади се Нот. – Човек има право да изкарва пари.

— Ами ето какво: мълвата е, че вашата част от бреговата линия е била подядена от отдръпването на подпочвените води през последното столетие. Това означава, че всеки момент и навсякъде може да зейне дупка. Обзалагам се, че не съобщавате това на своите наематели, нали?

— Това са само клюки – отговори Нот.

Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си и извади пощенски плик.

— А геологът от университета „Тъфт“, който през 1956 година е подготвил този доклад… И той ли е бил само клюки? Питам се какво ли би станало, ако попадне в ръцете на Мейфийлд. Да речем още днес следобед?

Долната челюст на Нот увисна.

— Вие…

— Е, без съмнение накрая ще научи за него – проучвания, инженерни проверки и така нататък. По този начин обаче ще го научи, преди да е сключил договор с вас. – Пендъргаст поклати глава. – И тогава, господин Нот, късметът ще ви изневери, и то много бързо. – Той направи пауза. – Вижте, между нас казано, бих предпочел да не чакам четирийсет и осем часа, за да взема тази съдебна заповед.

Настъпи продължително и ледено мълчание.

— Какво искате да знаете? – попита Нот с много тих глас.

Пендъргаст се облегна, за да се намести по-удобно на креслото, и без да бърза, извади бележника си и го разлисти, за да намери празна страница.

— Кога се настани наемателят ви във вилата?

— Три или четири дни след като вие дойдохте в града.

— Определена вила ли поиска?

— Да. Онази, от която има най-добра гледка към скалите, известни като Главотрошачите.

— Кога си тръгна?

— В деня след… – Нот рязко замълча, а устата му продължи да се движи беззвучно още няколко секунди. – В деня, след като всичко отиде по дяволите – каза накрая той и сведе очи.

— Този човек ли е? – Пендъргаст протегна полицейска снимка на Диоген.

— Не.

— Разгледайте го внимателно.

Нот се наведе и взе да оглежда снимката отблизо.

— Не, наистина не прилича на него.

Пендъргаст не се изненада.

— Наемателят каза ли ви защо е тук?

— Не зная. Трябва да попитате неговата приятелка.

— Приятелка?

— Да, онази, която живееше с него.

Ужасно усещане съкруши Пендъргаст. Възможно ли беше…? Не, не беше. Трябваше да се владее по-добре.

— Опишете ми жената, моля.

— Руса, млада, ниска, атлетична.

— Какво друго ще ми кажете за нея?

— Работеше на няколко места в града. Преди двамата да си заминат толкова внезапно.

— Къде е работила?

— Келнерка в ресторанта „Морската карта“ на странноприемницата. Работеше и на половин ден като продавачка в „Спомени от Ексмут“.