Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Пендъргаст остана известно време напълно неподвижен. Беше виждал тази жена, и то много пъти. Беше му сервирала няколко пъти в ресторанта. Значи Диоген е имал съучастник, асистентка, помощничка? Това не му беше хрумвало досега.

Излезе от унеса си, защото Нот сприхаво се обади:

— Нещо друго?

— Само още един въпрос. Бих искал да прекарам един час в наетата от тях вила. Сам и без да ме безпокоят.

Когато Нот остана неподвижен, Пендъргаст протегна ръка с дланта нагоре в очакване да получи ключа.

— Благодаря ви – каза той. – Много ми помогнахте.

Констънс стана малко преди разсъмване, точно навреме, за да види как слънцето избухва над далечния морски хоризонт и започва да се изкачва по ясното синьо небе. Беше спала на отворени прозорци, а нощта беше хладна. Свали нощницата и усети слънцето по тялото си – топло и съблазнително. Обърна се и влезе в банята. Беше просторна и бяла, със старомодна вана и душ. Пусна водата, за да се пълни ваната, и се върна в спалнята, подреждайки някои от нещата си на бюрото. Инфузията я разочарова – тази сутрин не се чувстваше по-различно от вчера. Но Диоген я предупреди, че ще минат поне ден-два, преди да започне да усеща въздействието, което, както я увери, ще бъде твърде драматично, ободрително и наелектризиращо.

Когато излезе от банята, усети миризмата на прясно сварено кафе. Спусна се по задното стълбище, което завършваше в малък коридор, водещ към оранжерията. Къса алея я доведе до кухнята. Диоген седеше на масата в къта за закуска пред издадения прозорец, който гледаше към градините. Стройното му тяло беше загърнато в елегантен копринен халат, рижата му коса сресана назад. Изглеждаше свеж, във форма, самоуверен и привлекателен. Приликата с мъртвия му брат беше очевидна. Двуцветните му очи бяха елегантен акцент.

Констънс отново изпита странното усещане за отчужденост, все едно бе изпаднала от своя живот на чужда планета.

— Какво искаш за закуска?

— Имаш ли пушена херинга?

— Разбира се.

— Тогава, ако не представлява трудност, пушена херинга, две рохки яйца, няколко парчета тънко нарязана шунка и препечени филийки.

— Сериозна закуска. Това ми харесва. Шварц кафе или еспресо?

— Еспресо, моля.

Той й донесе малка чашка еспресо и се зае с приготвянето на закуската край печката, докато тя си пиеше кафето. Скоро постави закуската пред нея и сервира на себе си същата. Започнаха мълчаливо да се хранят. Констънс си помисли, че Диоген е от онези редки люде, които не се чувстват разстроени или обезпокоени от дълго мълчание. Беше му благодарна за това. Някой приказливец щеше да е непоносим.

Най-накрая той остави празната си чаша на масата и попита:

— А сега една обиколка?

Стана, хвана ръката й и я поведе към задната веранда и надолу по стълбището на белия пясък. Пътеката, обточена от двете страни с пищни цветни лехи, се извиваше покрай живописна беседка, покрита с листа, външно огнище и каменен вътрешен двор със стар тухлен грил и комплект избелели от слънцето тикови мебели. Оттам минаваше покрай мангрова горичка и излизаше на дълъг, бял плаж. През листата се виждаше къщата на Гурумара. Слънцето блестеше по водата, която с шепот се плискаше по пясъка.

Диоген мълчеше, но леките му стъпки, грациозните движения и блясъка в очите му й подсказаха колко скъпо е това място за него. Тя се почувства много неловко в своята дълга, старомодна рокля.

В края на плажа групичка мангрови дървета прегради пътя им по брега и пътеката зави навътре в сушата, виейки се нагоре по ниския песъчлив хълм, прехвърли върха по средата и започна да се спуска от другата страна. И тогава изведнъж се появи най-невероятна сграда, скрита зад извивката на хълма, която гледаше към плажа и залива. Беше издигната от избелял черен мрамор и приличаше на малък кръгъл храм, но между колоните имаше високи двукрили прозорци. Всяко стъкло беше в тайнствен тъмносив, почти черен цвят.

Гледката беше толкова изненадваща, че Констънс неволно спря.

— Ела – каза Диоген тихо и я поведе около сградата. Хвана бронзовата топка на високата врата и тя се отвори с лек шепот, откривайки оскъдна вътрешност. Той я въведе и затвори вратата след тях.

Констънс се почувства изумена. Всичко вътре беше съвсем просто – черен мраморен под, сиви мраморни колони и куполовиден покрив. Високите двукрили прозорци и светлината, която нахлуваше през тях обаче я правеха неземна. Стъклата бяха от някакво опушено стъклоподобно вещество, в което бяха влети или вмъкнати милиарди малки искрици светлина в зависимост от гледната ти точка. Светлината, която влизаше през тях, беше странно отслабена и напълно обезцветяваше интериора. Когато погледна Диоген и прехласнатото му изражение, Констънс видя, че и двамата са оцветени в черно-бели оттенъци, сякаш всички цветове бяха изтеглени от въздуха. Това беше свръхнеобичаен феномен. Но вместо като тревожен, тя го възприе като ведър и духовен, все едно всичката ненужна украса, цялото вулгарно разкрасяване са били свалени, оставяйки единствено простота и истина. Храмът беше напълно празен, като се изключи черният кожен диван, който стоеше почти в центъра.