Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— „Крюг Клос Д’Амбоне“ 1995 – обяви Диоген, вдигна чашата и докосна с ръба на своята нейната.

— Хабиш доброто шампанско с мен.

— Само докато развиеш вкус към него.

Тя отпи, възхищавайки се на неговия аромат.

— Утре ще ти покажа останалата част от острова. А сега това е за теб.

Той извади малка, красиво опакована с панделка кутийка от джоба на сакото си и й я подаде.

Тя я взе, свали опаковката и отдолу се показа обикновена кутия от сандалово дърво. Отвори я и видя сгушено сред кадифе сакче за инфузия, пълно с розовееща течност.

— Какво е това?

— Еликсирът.

Тя се вторачи в течността.

— И как ще го взимам?

— Чрез вливане.

— Искаш да кажеш интравенозно?

— Да.

— Кога?

— Когато искаш. Утре, да речем?

Тя още гледаше втренчено кутията.

— Искам сега.

— Искаш да кажеш в момента?

— Да, докато си пием шампанското.

— Това обичам у теб, Констънс. Никога не се колебаеш!

Диоген стана, отиде до един висок и тесен шкаф, отвори вратата му и издърпа чисто нова, блестяща инфузионна стойка на колела, оборудвана с всичко необходимо.

Констънс изпита лек пристъп на тревога. Това наистина беше нейният Рубикон.

— Ще отнеме около час.

Той разположи стойката до креслото й, включи електронната помпа и монитора и се зае с пластмасовите тръбички и вентили.

— Скъпа, вдигни десния си ръкав.

Внезапно у Констънс се появи тъмна мисъл. Много тъмна. Да не би всичко това да е подигравка? Отново ли я пързалят? Може би любовта на Диоген към нея беше преструвка. Може би всичко беше някакъв ужасно сложен заговор само за да влее във вените й някаква отрова или обезобразяващо лекарство. Но както бързо й хрумна тази мисъл, не по-малко бързо тя я отхвърли.

Никой на този свят, дори Диоген, не бе способен на толкова дълбока измама. А и беше сигурна, че би усетила, ако нещо не е наред. Нави ръкава си.

Топлите му пръсти хванаха ръката й, палпираха [44] Палпация – опипване, лек натиск с ръце при медицински преглед. – Б.пр. я, сложиха гумен турникет.

— Няма нужда да гледаш.

Тя отмести очи и той леко вкара иглата във вената. Окачи сакчето на стойката, завъртя спирателния кран и Констънс обърна глава, за да гледа как розовеещата течност пълзи по тръбичката към ръката й.

Главната улица в Ексмут днес изглеждаше доста по-различна, откакто Пендъргаст я беше виждал за последен път, огряна от слънцето. Това беше – той се замисли – преди двайсет и осем дни. Тогава цялото население на града беше събрано пред полицейския участък, разливайки се и из страничните улички. Настроението през този ден беше на радостно облекчение: облака, който беше надвиснал над града, вече го нямаше. Скорошните убийства и следите от древното, отровно минало бяха разрешени. Днес обаче полицейският участък беше тих и тъмен. До него бяха издигнати временни казарми на Националната гвардия, докато разтърсеният град успее да се съвземе, и беше назначен нов началник на полицията.

Главната улица на пръв поглед продължаваше да изглежда типична за рибарско работническо селище в Нова Англия… докато човек не се вгледа по-внимателно. Тогава разликата ставаше очевидна: закованите прозорци, множеството табели „продава се“, празните витрини на магазините. Щяха да минат години, докато градът се върне към нормалното си състояние. А можеше и да не успее.

Пендъргаст беше сигурен, че у дома в Ню Йорк Хауърд Лонгстрийт по своя тих начин е накарал големите ресурси на свое разположение да работят по един-едничък въпрос: къде е изчезнал Диоген?

Искаха се услуги, разпитваха се сродни агенции, дори се проникваше в наблюдението на Националната агенция за сигурност вътре в страната. Но още не се беше появило нищо. Затова Пендъргаст беше заминал за Ексмут – последното място, където бе видял своя брат, преди да бъде отнесен навътре в океана.

Той прекара сутринта в разговори с неколцина от обитателите на градчето. С някои от тях споделиха общите си спомени, а на други задаваше неопределени, непреки въпроси. Сега караше надолу по главната улица, поглеждайки ту наляво, ту надясно. Ето, това беше ъгълът, от който с Констънс бяха гледали празненствата в онзи последен ден. Констънс. Пендъргаст задържа за малко лика й в съзнанието си, после го прогони. Чувства като неспокойство, съмнения и вина заплашваха да накърнят неговата преценка. Беше жизненоважно да държи предположенията си за нейните мотиви под контрол.

В другия край на търговския квартал той се спря достатъчно дълго, за да хвърли поглед на капитанската къща от Викторианската епоха, в която доскоро беше странноприемницата „Капитан Хъл“. Веселата табела на странноприемницата вече я нямаше, заменена от голям едноцветен знак с името на корпорацията „Р. Дж. Мейфийлд“, който обявяваше скорошното събаряне на сградата, за да бъде заменена от ексмутски пристанищен квартал. Поредица от „апартаменти за млади семейства с гледка към морето и такива цени, че да се продават“. Ако градът след трагедията не успееше да се възстанови като рибарско селище, винаги можеше да се превърне в поредния посредствен курорт.