Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Пендъргаст зави с големия ролс и пое по „Дюн Роуд“, като караше бавно, за да следи номерата на пощенските кутии. Когато стигна до номер 3, спря. Къщата беше типична за района: малка, в стил Кейп Код, с избелели дървени керемиди, бяла дъсчена ограда и миниатюрна, грижливо поддържана градина.

Докато оглеждаше къщата, мобилният му телефон започна да звъни. Извади го от джоба и натисна бутона за връзка.

— Да?

— Човече таен агент! – чу се гласът от Ривър Пойнт, Охайо.

— Да, Майм?

— Обаждам се, за да те държа в течение. Изглежда твоят шофьор е предприел сериозно пътешествие. На осми ноември е чартирал частен самолет от летище „Титърбъро“ без предварителна резервация. Използвал е фирмата „Дебън-Еър Авиейшън Сървисис“. Крайна цел летище „Гендър“, Нюфаундленд. Както и да е, това е била крайната цел на полета в този момент. Когато порових в имейлите, които са си разменяли служителите на „Дебън-Еър“, научих, че твоят шофьор не е бил образцов пътник.

— Проктър още ли е в района на Гендър?

— Не мога да открия следа от него. Нито в мотелите, нито в околните махали. Никъде. Затова предположих, че Гендър не е бил последната му спирка.

— Гендър е най-източната част на Северна Америка.

— Точка за нашия отбор. Сега хвърли заровете за малка игра на „Монополи“: къде може да е заминал?

— Европа? – тихо каза Пендъргаст.

— Възможно е.

— Майм, продължавай по следата. Използвай всички налични ресурси – национални и международни.

— О, ще продължа. По-добре международните – имам много приятели там. Хайде, че броячът работи. Ще ти звънна, когато науча нещо повече.

Линията прекъсна. Пендъргаст прибра замислен телефона в джоба си. Изпитваше облекчение, че Проктър вероятно е жив. Още веднъж си наложи с усилие на волята да остави на Майм да намери Проктър. Той трябваше да съсредоточи всичките си сили върху сегашната мистерия.

Остана седнал неподвижно, контролирайки дишането си, съзнателно успокои пулса си, подготви се психически.

После слезе от колата, отиде до къщата и почука.

Вратата отвори нисък, набит мъж в края на петдесетте, с плешивина, закрита от сресана отгоре й рядка сивееща коса, с очи като мъниста и изражение на несекващо подозрение на лицето.

Той изгледа Пендъргаст от главата до петите.

— Да?

— Благодаря ви, ще вляза с удоволствие. Навън е доста хладно. – След тези думи Пендъргаст се промъкна край мъжа и влезе в спретната всекидневна. На стените имаше морски гравюри, а подът беше покрит с плетен килим.

— Минутка – възрази мъжът. – Аз не ви…

— Абнър Нот, нали? – попита Пендъргаст, докато се настаняваше на едно от креслата пред малкия огън, който гореше зад решетката. – Чух името ви да се споменава в града.

— И аз съм чувал за вас – каза Нот, докато малките му свински очи оглеждаха Пендъргаст от горе до долу. – Вие сте онзи агент от ФБР, който беше в града миналия месец.

— Колко умно от ваша страна да ме разпознаете. Ако бъдете така добър да отговорите на два-три въпроса, няма да отнема повече от минута-две от вашето време.

Нот отиде до стола срещу Пендъргаст, но не седна. Застана там, вторачен в него и скръстил ръце на гърдите си.

— Разбрах, че имате три вили за даване под наем тук, на Дюн Роуд. – Пендъргаст беше научил това и още много други неща, без да вдига шум около разследването си из града тази сутрин. Освен това беше научил, че местните силно недолюбваха Абнър Нот. Смятаха го за свидлив скъперник и не го уважаваха повече от Р. Дж. Мейфийлд – строителния предприемач, който щеше да разруши странноприемницата „Капитан Хъл“, а бедняшките му апартаменти бързо се превръщаха в напаст за нос Ан и други места на север.

— Притежавам три вили и това не е тайна. Наследих две от моите родители, а третата построих сам на парче съседна земя.

— Благодаря. Също така разбрах, че през октомври две от вилите са били празни, което не е изненада, след като сезонът е свършил, но третата е била заета. Само за две седмици, което, както научих, било необичайно, защото давате вилите си под наем месечно.

— Кой се е раздрънкал за мен? – попита Нот.

Пендъргаст сви рамене.

— Сам знаете колко малко тайни има в градчета като Ексмут. Във всеки случай се интересувам от временния наемател на вашата вила. Ще ми разкажете ли за него?

Докато Пендъргаст говореше, изражението на Нот ставаше все по-нападателно.

— Не, нищо не мога да ви кажа за него.

— Защо?

— Защото онова, което правят моите наематели, си е тяхна работа и аз не обичам да говоря за това. Особено пред вас.