Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Построена е през 1893 година от богат бостънец – каза Диоген, – който се оттеглил тук след пенсионирането си със своята жена. Имали романтичната идея да я превърнат в странноприемница, но след като се озовали тук, открили, че това е неизпълнимо, защото мястото е самотно, и скоро си заминали. След тях къщата имала няколко бедни собственици подред и започнала да запада, докато аз не я купих преди двайсет години и не я реставрирах до нейния първоначален блясък. Заобиколени сме отвсякъде от резервата „Голяма бяла чапла“. Когато бил създаден резерватът, къщата била оставена като заварено положение.

— Не виждам лодки наоколо.

— Водата е твърде плитка и каналите са прекалено опасни за повечето моторни лодки. През по-топлия сезон обаче има много каякари.

— Красиво е – измърмори Констънс.

— Ела. – Диоген я поведе по стълбището до широката веранда, която гледаше над пищните градини към ограда от мангрови дървета. Отвори вратата и тя прекрачи прага. Преден коридор с ламперия водеше до стълбище. От дясната му страна имаше всекидневна, а от лявата – библиотека. В двете помещения имаше големи камини, персийски килими и два венециански полилея. Къщата миришеше приятно на политура, пчелен восък и потпури [34] Смес от изсушени цветя и билки за ароматизиране на помещения и гардероби. – Б.пр. .

Тя почувства, че той очаква нейната реакция. Но си замълча и Диоген продължи:

— Бих желал да ти представя момчето за всичко.

Тя го погледна остро.

— Имаш помощник?

— Да. – Той се обърна. – Господин Гурумара?

Сякаш от нищото тихо се появи мъж. Той беше много висок и слаб, с много тъмна кожа, силно сбръчкано лице и глава с опъната бяла коса. Беше невъзможно човек да предположи на колко е години. Изглеждаше вечен.

— Господин Гурумара, това е госпожица Грийн. Тя е новата обитателка на Халсиън Кий.

Мъжът пристъпи и стисна ръката й в своята, която беше хладна и суха.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Грийн. – Говореше много официално и с австралийски акцент.

— Аз също се радвам да се запозная с вас, господин Гурумара – отговори Констънс.

— Господин Гурумара е от Куинсленд. Той е абориген. От каквото и да имаш нужда, може да го уреди тук или да го донесе на острова за теб. Предполагам, че заради топлия климат ще имаш нужда от нов гардероб. Ако направиш списък, господин Гурумара ще се погрижи за това.

— Благодаря.

Мъжът изчезна също толкова безшумно в сенчестия коридор.

— Той е с мен, откакто купих острова – обясни Диоген. – Дискретността му е пълна. Не готви – това е моето царство – но поддържа чистотата вкъщи, пазарува и оправя всички житейски дреболии, които намирам за толкова дразнещи.

— Къде живее?

— В къщата за градинаря от другата страна на брега, зад горичката от мангрови дървета. – Диоген я хвана за ръката и я поведе към задното стълбище. – Вероятно искаш да се освежиш след пътуването. Позволи ми да те заведа до твоите покои.

Тя го последва нагоре по стълбището. Озоваха се във всекидневната на втория етаж, която гледаше към верандата в задния край на къщата. Оттук се откриваше грандиозна гледка на север покрай островите, ограждащи залива, и към огромния воден простор отвъд. Слънцето вече докосваше хоризонта, бързо залязваше. Прозорците бяха отворени и отвън нахлуваше бриз, който полюшваше дантелените пердета и изпълваше помещението с прохлада.

— Разполагаш със свое собствено крило от къщата – обясни Диоген. – Три спални и една всекидневна са на твое разположение. Има камина и кухненски бокс. Може да се влиза и през задното стълбище. Напълно уединено.

— А ти къде спиш?

— В предното крило. – Той се поколеба. – Разбира се, това разпределение е гъвкаво и може да се… развие.

Констънс разбра много добре намека.

Той пусна на пода куфара и пътническия й сандък.

— Оставям те да си избереш спалня и да се настаниш. Ще те чакам в библиотеката за по питие. Как смяташ, шампанското подходящо ли е?

Странното усещане, че не е на мястото си, беше почти съкрушително. Констънс се запита дали наистина ще има сили да стигне до края.

— Благодаря, Питър.

Той се усмихна и я хвана за ръката.

— На Халсиън можеш да ме наричаш Диоген. Тук съм си аз, защото сме едно семейство. – Той направи пауза. – Като стана дума за семейство, в даден момент трябва да обсъдим какво да правим с нашето.

— Моля?

— Скъпа, трябва да помислим за нашия син. Разбира се, и за детето на моя брат. Тристрам. Искам да се погрижа добре за всички мои кръвни роднини.