Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Знаеше, че след час и нещо вече няма да е така.

Кабинетът на Хауърд Лонгстрийт на двайсет и третия етаж на „Федерал Плаза“ № 26, въобще не приличаше на обичайния офис във ФБР, защото така му харесваше на Лонгстрийт. Първо, рядко приемаше, ако изобщо го правеше, посетители – изпълнителният директор викаше другите в кабинета си, те не го посещаваха. От друга страна, предвид високия пост на Лонгстрийт във ФБР, кабинетът беше твърде аскетичен. Обитателят му се бе въздържал да изложи обичайните трофеи: рамкирани сертификати, дипломи или награди и снимки с действащия президент, каквито обикновено се виждаха в подобни кабинети. Дори нямаше компютър – той вършеше дигиталната си работа другаде. Вместо това имаше три стени, покрити с книги от всяка възможна област, малка маса, на която едва се побираше сервиз за чай, и две кресла с високи облегалки, тапицирани с напукана червена кожа.

Слабата и впечатляващо висока фигура на Лонгстрийт се беше излегнала на едно от креслата. Той четеше на смени от един секретен доклад, който държеше в едната ръка, и от томче „Даниел Деронда“ на Джордж Елиът в другата. От време на време спираше, за да отпие глътка от чашата с ледена напитка, която стоеше на масата.

На вратата се почука леко и тя се открехна:

— Господине, тук е – чу се гласът на неговата лична секретарка.

— Нека влезе – каза Лонгстрийт.

Вратата се отвори широко и в кабинета влезе А. Ш. Л. Пендъргаст. Днес, два дни след неговото спасяване, по отсъстващото му лице още се виждаха ожулвания и натъртвания, но той отново носеше своя обичаен черен костюм.

— Добро утро, Алойшъс – поздрави го Лонгстрийт и с жест го покани да седне на другото кресло, малко прашно заради рядкото ползване, и Пендъргаст се настани на него.

Лонгстрийт махна към питието си.

— Искаш ли един леден чай?

— Не, благодаря.

Лонгстрийт отпи глътка от чашата си.

— Беше зает.

— Може да се каже.

Малцината, които познаваха добре Пендъргаст, щяха да забележат, че с Лонгстрийт той се държи по-различно, отколкото с останалите. В тона му имаше доста по-малко ирония, а обичайната му аура на надменна дистанцираност бе заменена с нещо подобно на почтителност. Лонгстрийт знаеше, че причината е в рудиментарния ефект от това, че е в компанията на своя бивш командващ офицер.

— Искам да ти благодаря за моето спасяване – каза Пендъргаст – и за това, че ме върна толкова бързо в Ню Йорк.

Лонгстрийт махна пренебрежително. След това се наведе напред и го прикова с черните си очи.

— Ако искаш да ми благодариш, отговори на няколко въпроса. С честността, която винаги съм очаквал от теб.

Пендъргаст се скова малко.

— Ще се опитам, доколкото мога.

— Кой те доведе във ФБР?

— Знаеш кой. Майкъл Декър.

— Да. Майкъл Декър. – Лонгстрийт прокара пръсти през дългите си посивели коси. – Моят подчинен и твоята дясна ръка, докато бяхме в Призрачната рота. Той два пъти ти спаси живота по време на последните тактически операции, нали?

— Всъщност три пъти.

Лонгстрийт повдигна вежди, все едно изненадан въпреки факта, че вече знаеше отговорите на тези въпроси.

— И какъв беше девизът на Призрачната рота?

— Fidelitas usque ad mortem.

— Точно така. Вярност до смърт. Майк беше близък с теб, нали?

— Беше ми като брат.

— А на мен ми беше като син. След Призрачната рота и двамата ми бяхте като синове. А след неговата смърт се опитах да продължа тази роля, що се отнася до теб. Направих каквото можах, за да ти осигуря свободата да работиш по случаите, които най-много те интересуват. Защото в края на краищата в това си най-добър и би било срамно да го пропиляваме или не дай боже да те изгубим като служител. Също така от време на време съм те предпазвал от официалния гняв на бюрото. Разбира се, доколкото съм успявал. Имаше един или два случая, когато не можах напълно да помогна.

— Разбирам, Хауърд. Винаги съм ти бил благодарен.

— Точно сега искам да говоря с теб за смъртта на Майк Декър. – Лонгстрийт отпи глътка леден чай.

Пендъргаст кимна бавно. Преди три години Декър беше намерен в своя вашингтонски дом убит – байонет беше приковал главата му към облегалката на стола.

— В началото имаше хора, които подозираха, че ти си убиецът. Разбира се, аз никога не съм бил сред тях. По-късно се изясни, че твоят брат Диоген е убил Майк и е опитал да ти лепне убийството.

Лонгстрийт надникна в чашата си.

— Сега ще стигнем до същината на въпроса. Няколко месеца по-късно, след като името ти вече беше изчистено от фалшивите обвинения, ти ме дръпна настрана и каза, разбира се, не помня точните думи, нещо като: „Не го знаеш от мен, но моят брат е мъртъв“. Когато те попитах за доказателства, ти отговори, че макар да не си видял трупа със собствените си очи, имаш всички нужни доказателства за неговата смърт. Помоли ме да престана да питам и да приема честната ти дума за това. След това обясни, че не искаш аз, твоят приятел, ментор и някогашен командир да похабя безброй часове в преследване, което накрая ще се окаже безплодно. Ти предложи, когато времето е подходящо, тихомълком да погреба смъртта на Майк Декър сред студените досиета. Така и направих.