Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Мина през една вътрешна преграда в малко помещение, където се приготвяха смъртоносните инжекции. Една врата в далечния му край водеше в помещението за екзекуции. Началникът на затвора, двама надзиратели и лекарят на затвора доктор Лебронк бяха в близкото помещение, което миришеше лошо.

Началникът кимна на Диоген.

— Доктор Лейланд, благодаря, че се отзовахте, без да сме ви предупредили навреме.

Диоген се здрависа с него.

— Просто си върша работата.

Колегата му доктор Лебронк попи с носна кърпа потното си чело и на свой ред се здрависа с него. Както повечето работещи в съдебната система на Флорида, Лебронк беше убеден привърженик на смъртното наказание. Но когато станеше дума на практика да подпомогне изпълнението на присъдата, той се спаружваше като препикано мушкато.

— Крайно ненормално – каза той. – Имам предвид, че нямаме екип за екзекуцията.

— Обектът подготвен ли е? – попита Диоген, свали бяла престилка от редица закачалки и я облече. От мига, в който осъденият излезе от килията си за последен път, той или тя се нарича „обект“ през останалата част от процедурата.

Лебронк кимна.

— Обикновено не разрешаваме провеждането на екзекуции само с един член на екипа – обясни началникът. – Нали разбирате, правим го за душевното спокойствие на екипа палачи, а не от някаква загриженост за обекта. Обаче нашият доктор Лебронк тук не се чувства готов за задачата. Надявам се, че вие няма да сметнете това за прекалено… неудобно – продължи той, стрелвайки със смразяващ поглед затворническия лекар.

Диоген разбра подтекста на казаното. По протокол трябваше да има на разположение двама палачи, всеки от които щеше да инжектира смъртоносния коктейл в инфузионната система. Само една от тези системи влизаше във вените на осъдения, а другата стигаше до пликче за еднократна употреба. По този начин хората, на които беше възложена екзекуцията, можеха да се утешават, че има вероятност да не са убили наистина друго човешко същество. Това беше психологията на екзекуционния взвод: на един от стрелците даваха халосен патрон, а на останалите истински муниции.

— Няма да е проблем – отговори Диоген, като внимаваше да вложи в гласа си оттенък на мрачна решителност и да отстрани всяка нотка на нетърпение от него. Той остави лекарската си чанта на близката маса. – Трябва да бъде въздадена справедливост. Освен това всички знаем колко обича губернаторът екзекуциите да бъдат изпълнявани навреме. Би било нехуманно за всички участници да бъде пренасочена.

— И аз мисля така – кимна началникът на затвора. – Ако сте готов, можем да започваме.

Диоген погледна часовника си. Той показваше точно осем и половина.

— Готов съм.

Началникът се обърна и даде сигнал на надзирателите, които излязоха от помещението. Диоген знаеше, че отиват да вземат Лушъс Гери и да го доведат в „стаята на смъртта“.

Пет минути по-късно Гери беше докаран от надзирателите в помещението. Следваше ги свещеник, облечен в черно. Обектът лежеше върху тежка количка от неръждаема стомана, вързан за китките и глезените с дебели кожени каишки. Диоген забеляза, че мониторът за сърдечната дейност вече беше свързан.

— Искате ли някой от обучените служители да пробие вената? – попита доктор Лебронк.

Диоген поклати глава.

— Не, аз ще свърша всичко от началото до края.

След това влезе през вратата в „стаята на смъртта“.

Далечната стена беше закрита с пердета. Гери изви врат, за да погледне посредника на своята неизбежна смърт. Беше голям като канара мъж с бръсната глава, с малки, светли, почти безизразни сини очи. Кожата на ръцете, врата и гърдите му бе покрита с размазани сини затворнически татуировки. Трудно беше да се каже какви чувства изпитва: страх, гняв и неверие се сменяха на лицето му едно след друго.

Диоген се огледа, за да си припомни помещението, като едновременно прехвърляше в главата си предстоящата процедура. Протегна ръка към буркана с памучни тампони и почисти вътрешната страна на ръката на обекта с алкохол.

Тръбата за инфузия се простираше от помещението за управление на лекарствата до поставка, която стоеше до количката. Диоген стегна турникета и перна кожата на Гери с горната част на нокътя си, за да изкара добра кубитална вена. Изпита известно затруднение, но не след дълго намери вената и пъхна иглата на място. След това свали турникета.

Гери наблюдаваше без любопитство процедурата.