Сега извади отпечатъците, свалени от основата, на екрана. Бяха намерили много отпечатъци, но един комплект покриваше всички останали. Разположението им показваше, че човекът, взел вазата, я е хванал по особен начин, за да може да я използва като оръжие.
Тези пръстови отпечатъци бяха на Констънс.
Ръцете му се плъзнаха от клавиатурата на лаптопа и той потрепери. Констънс е била ухажвана от неговия брат. Макар да знаеше всичко за Диоген и въпреки трудните отношения между тях, тя се беше поддала и бе тръгнала с него. Д’Агоста беше попаднал на пътя им и тя го беше повалила в безсъзнание с вазата.
Непознати чувства го заляха: паника, объркване, ужас, а под всички тях – отвратителна ревност. Трябваше веднага да предприеме нещо. Но какво? Какво правеше Констънс в момента? Беше ли още жива? В съзнанието му нахлуха картини – гадни картини. Беше ли сега – боже опази – точно в този миг с неговия брат? Мислите му се върнаха обратно към онзи сблъсък с нея в стаята му в ексмутската странноприемница. Възможно ли е неловкото справяне с този интимен момент да я е тласнало в обятията на омразния му брат?
Съкрушен, Пендъргаст вдигна ръце до главата си и след като сграбчи светлорусата си коса, нададе вик.
Вик, пълен с болка, срам, безплодна ярост… и съкрушителни обвинения срещу самия себе си. Каквото и да се беше случило в тази къща по време на неговото отсъствие, едно бе ясно: той самият беше най-малкото отчасти отговорен за това.
Засега нямаше друг избор, освен да остави съдбата на Проктър в ръцете на Майм. Обаче лично щеше да намери Констънс, а с нея, сигурен беше – и своя брат.
Тогава щеше да се погрижи – веднъж завинаги – тази среща да бъде последна.
В продължение на много години Диоген Пендъргаст беше поддържал педантично четири различни и напълно изградени самоличности. За него те в определена степен се бяха превърнали в истински, защото му позволяваха да се превръща в друг човек. Човек, който може да играе различна страна от неговата сложна личност. Възможността да влиза в различни самоличности беше нещо като изпускателен клапан – бягство от неговото собствено измъчено и сложно „аз“.
Изграждането, развитието и управлението на тези самоличности беше забавно. В тази дигитална епоха създаването на нова самоличност от време на време се превръщаше в предизвикателство, обаче веднъж завършено, поддържането на дигиталните следи не беше трудно. За това, разбира се, беше нужно нещо повече от работа с компютъра: то изискваше и физическото му присъствие. Да поддържа своите двойници „пресни“ и заети, с видим и плодоносен живот, без подозрителни празнини, отнемаше голяма част от времето му. Това заедно със създаването на Халсиън беше осигурявало лъвския дял от интереси и забавления в живота му. Две от неговите самоличности бяха „паркирани“ (по липсата на по-точна дума) в Съединените щати, другата в Източна Европа, където беше по-лесно да купиш и да поддържаш анонимност. Наскоро беше позволил на тази самоличност да „заспи“, защото повече нямаше нужда от нея.
Беше изгубил любимата си самоличност на Хюго Мензес, куратор в Нюйоркския музей по естествена история, по време на събитията, чийто апогей беше случилото се горе на вулкана Стромболи. Той дълбоко съжаляваше за тази загуба: Мензес беше първият му двойник и Диоген бе посветил огромни усилия на неговата поддръжка – изтъкнат сътрудник в голям музей. Разбира се, след Стромболи му се беше наложило да съсредоточи вниманието си в продължение на няколко месеца само върху това да оцелее. Но сега, когато вече беше здрав, успя да посети отново двете останали фалшиви самоличности и да се увери, че са наред, обновени и ненарушени, снабдени с подходящи обяснения за своето отсъствие, докато се е възстановявал.
Петру Лупей беше оцелялата самоличност с най-дълга продължителност. Сега обаче другата щеше да се окаже от особена полза за него. През последните единайсет години между другото беше и Уолтър Лейланд, лекар, живеещ в Клюистън, Флорида, на южния бряг на езерото Окичоби. Клюистън беше достатъчно далеч от такива големи населени места като Палм Бийч и Маями, за да може лесно да поддържа измислицата си. В резултат на своите проучвания имаше големи познания по медицина. Доктор Лейланд беше ерген, имаше частен кабинет и се грижеше за малък брой богати клиенти. Прекарваше по-голямата част от времето си в чужбина, дарявайки своя труд на „Лекари без граница“. В резултат беше уважаван член на общността в Клюистън, макар и рядко виждан. Най-забележителното обаче беше как професионалната общност бе приела на доверие неговите почтени намерения. В съответствие с това си беше уредил цяла история от акредитации: следването в медицинското училище, специализацията по патология, като член на Обществото по криминологична патология. Това му позволяваше при определени обстоятелства да действа като патолог консултант за окръг Хендри.
Читать дальше