Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Сега, когато тя беше излязла от къщата, той се обърна към подноса, който му беше донесъл Гурумара. Върху него лежеше едно-единствено писмо, пристигнало в пощенската кутия, която беше наел в Кий Уест. Взе перлен нож за отваряне на писма, сряза спретнато по-големия пощенски плик за препращането и извади по-малък отвътре. Сряза и него и извади един лист. Писмото беше изписано с дребен, акуратен, заострен почерк. Беше доволен да види, че нямаше обръщение, нито подпис накрая или адрес за отговор, въпреки това знаеше много добре от кого е.

„Направих всичко за теб.

Всичко. Получи се точно както беше планирано. Няма нужда да се тревожиш за задачата, която ми възложи, защото постигнах всичко, което ме помоли да направя, без да оставям следи. Малко по-здрава хватка от разрешената от теб – това е всичко. Ще те запозная с подробностите, когато се видим, което, надявам се, ще е колкото може по-скоро.

Кога? Къде? Нямам търпение да ти разкажа всичко. Моля, дай знак кога можем да се срещнем.“

Диоген прочете писмото два пъти със смръщено чело. Настойчивият тон на подателя будеше загриженост и само засили тревожното чувство, което изпитваше от известно време. Той стана, занесе писмото и двата плика до малката облицована с плочки камина, накъса ги, драсна клечка кибрит и запали ъглите на парче хартия. След това застана и гледаше как пламъкът поглъща и накъдря хартиените късчета. Когато изгоряха, взе ръжена и разбърка пепелта веднъж, после отново.

Констънс се разхождаше по песъчливата пътека между мангровите дървета, които изведнъж свършиха и се отвориха към ливада в южния край на острова. Отдавна беше подминала къщата на градинаря – сега вилата на господин Гурумара, скрита зад горичка пясъчни борове. Ливадата беше красива, оградена от ниски дюни и палми, и свършваше пред ивица бял плаж, който стигаше до извиващ се нос в южния край на острова. Сред полюшващата се трева се виждаха няколко постройки, струпани около дебелия ствол на едно почти умряло терпентиново дърво.

Това бяха викториански стопански постройки, иззидани с червени тухли, вече избелели и ронещи се. Зад едната имаше висок може би шестметров комин, обгърнат от увивни растения. Любопитна, Констънс тръгна по пътеката към тях. На тухлената фасада на първата и най-голяма постройка, онази с комина, беше закрепена стара табела, толкова избеляла, че успя да различи само думата „динамо“. Констънс се приближи до строшения прозорец, за да надникне през останалото черчеве. Група лястовици с голям шум излетя през разбитата врата. Тя надникна вътре и успя да различи останките от машини, обгърнати от увивни растения. Осъзна, че това е била старата електроцентрала на острова, вече отдавна изоставена. Зад нея стояха три редици чисто нови блестящи соларни панели, а до тях – нова постройка без прозорци с метална врата.

Любопитна, отиде до сградата и опита топчестата дръжка, откри, че не е заключена, и я отвори. Единственото помещение беше пълно с акумулатори и дебел сноп кабели – новия източник на енергия за острова.

Излезе заднешком и затвори вратата. Наблизо имаше друга малка тухлена сграда, много стара, с покрита от позеленели медни листове врата. Полегатият покрив влизаше в земята – тази врата водеше към някакво подземно помещение. Констънс отиде до нея. На вратата беше изписана думата „резервоар“. Опита вратата, но тя се оказа заключена.

Долепи ухо до ключалката и чу далечното сумтене на машини и шума на течаща вода.

Отмина и стигна до носа на острова. Тук се срещаха два красиви плажа, които образуваха дългия пясъчен нос, прострял се в тюркоазената вода. Почувства се уморена от дългото ходене и странно равнодушна. Може би едно освежаващо гмурване във водата щеше да й помогне да се съживи. Тя се огледа. Разбира се, наоколо нямаше никого, а къщата беше в другия край на острова, скрита зад мангрови дървета, над които стърчеше само кулата. Наоколо не се виждаха и лодки.

Стори й се, че водата пред нея чак до хоризонта е нейната частна баня.

Почувства прилив на независимост и свали обувките, разкопча кукичките на роклята си и след минутка стъпалата й бяха във водата. Отново се огледа плахо, влезе във водата и вървя доста продължително, докато стана достатъчно дълбока, за да може да се потопи. Легна по гръб, вгледа се в синьото небе и се опита да успокои съзнанието си, просто да съществува, без мисли, без опасения, без страхове, без вайкащ се вътрешен глас.