Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Сигурна съм, знаете, че тази информация е поверителна. Ние сме магазин за скъпоценности. Представете си как биха се почувствали нашите клиенти, ако всеки може да дойде и да научи името на някой купувач.

— Представям си.

— Освен това, ако е платено в брой, така или иначе няма да знаем неговото име.

— Било е пръстен и според тази бележка го е донесъл отново, за да бъде коригиран.

— Е, в такъв случай ще знаем името. Но… както вече казах, това е поверително.

— Ето защо дойдох при вас. Моята съпруга ми е сложила рога. Той й е купил пръстен. Искам да разбера кой е.

Веждите на госпожа Маккормик отново се стрелнаха нагоре и по лицето й се изписаха последователно веселие, злорадство и съжаление.

— О, старата история. Тази толкова стара, стара история.

— Направо съм смазан, че попаднах в такова положение. Наистина не зная какво друго да направя. Можете ли да ми дадете съвет?

— Забравете името. Разведете си. Няма значение с кого спи. Просто се отървете от нея. Това е моят съвет.

— Но… аз я обичам.

— Боже мили! Не бъдете такъв глупак. Обичате я? Я стига! Светът е пълен с жени, които може да обичате. И със скъпоценности, които да им подарявате – добави тя с усмивка и му намигна.

— Твърде съм наивен в тези работи – каза Пендъргаст с глас, преливащ от тъга. – Изглежда не познавам жените. И като добавим… унижението от случилото се!

— Е, аз познавам жените. За джентълмен като вас няма да е трудно да си намери жена, която да го обича и цени. Сега мисля, че трябва да се запитате: за какво искам да знам името на мъжа, който ми сложи рога? Ако не беше той, щеше да е някой друг. Освен това може да е имало и други. Моят съвет е: забравете това.

— Искам името като въпрос на чест. Да не зная кой е той, да си живея в неведение, докато приятелите ми знаят – това е срамно. Единственото, което искам, е неговото име. Тогава ще мога… – Гласът му пресекна и той се наведе към нея и започна да шепне доверително: – Позволете да бъда откровен с вас.

— Добре, бъдете откровен.

— Ако науча името, мога да се преструвам, че през цялото време съм знаел и не ми е пукало, защото ми е било безразлично. Това е всичко. Така ще успея… да спася малкото гордост, която ми е останала.

— Разбирам. О, да, разбирам. Предполагам вие сте заможен човек?

— Много.

— И тя ще се опита да докопа парите ви.

— Със сигурност.

— Нямате ли брачен договор?

— Бях твърде млад и наивен. Боже, какъв глупак съм бил!

Настъпи дълго мълчание.

— Добре. Разбирам много добре какво преживявате. Аз самата познавам това унижение, когато всичките ви приятели говорят зад вашия гръб и целият свят крие от вас. И вие винаги сте последният, който научава. – В гласа й се беше промъкнала горчивина.

Пендъргаст вдигна очи.

— Толкова се радвам, че ме разбирате. Това означава много за мен… Барбара. – Той взе внимателно ръката й в своята и леко я стисна.

Тя се изсмя късо, позволи му да я подържи малко, после я издърпа.

— Е, Алойшъс, позволи ми да погледна в компютъра си, за да видя с какво разполагаме. Обаче трябва да се сдържаш и да не се обръщаш към него. Стой настрана и не си го получил от мен. – Тя дръпна касовата бележка от ръката му и затрака по клавиатурата като картечница. – Добре. – Тя взе парче хартия от пакетче самозалепващи се листчета, написа нещо на него и го подаде на Пендъргаст.

С красив женски почерк беше написано името Морис Крамър.

Усети очите й залепени върху лицето му. Той показа поредица подходящи изражения от шок и презрение до омраза.

— Този ли? Това парвеню? Това лайно. Моят съквартирант от Ексетър. Е, трябваше да се досетя.

Тя протегна ръка и той й върна листчето. Тя го смачка и пусна в кошчето за боклук, после го загледа настойчиво.

— Алойшъс, както вече казах, светът е пълен с жени, които да обичаш. – Хвърли поглед на часовника си. – Боже, време е за почивката в единайсет. Искаш ли да пием чай? Зад ъгъла има чудесна чайна.

Пендъргаст я дари с друга лъчезарна усмивка.

— С удоволствие – отговори той.

Диоген си помисли, че със своите 325 квадратни метра площ големият апартамент в хотел „Маями Сентай“ е по-просторен от доста къщи. Той предлагаше не само убийствени гледки към Атлантика, но и медийна стая, скъпи скулптури, оригинална рамкирана живопис по стените, преходна кухня марка „Суб Зиро“ и бани с черни гранитни плочки. За разлика от повечето стаи в петзвездни хотели обаче беше обзаведен с безупречен, ненатрапчив вкус: бараж от префинен лукс срещу сетивата. Диоген се надяваше, че това ще постигне желаното въздействие, защото обектът на баража невинаги имаше усет за по-изтънчените неща в живота.