Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Този обект сега седеше на извития кожен диван в едната от двете гостни на апартамента. Когато влезе с две чаши „Лиле Блан“ в ръцете, той я дари с най-топлата си усмивка. Флавия Грейлинг отвърна на погледа му. Носеше скъсани джинси и тениска заедно с вездесъщата чанта на кръста. Не се усмихваше. На лицето й имаше изражение, което той не можа напълно да разгадае: отчасти несигурност, помисли си, смесена с надежда и любопитство… и нещо, което граничеше с гняв.

— Ето ти дивидента – каза той и сложи чашите на масичката до дивана. – И така, това беше последната точка в твоя план?

Флавия не докосна виното.

— Да, изпратих ти бележката чрез фирмата за препращане по пощата, след това напуснах Намибия с параход скитник, плаващ за Сиера Леоне и тамошната безопасна квартира. Уреденият от теб самолетен билет за насам дойде вчера.

— Чудесно. – Диоген отпи глътка „Лиле“. За своето посещение в „Сентай“ беше в самоличността на Петру Лупей с неговите очарователни европейски обноски, гладко избръснато лице без белези, безупречен, направен по поръчка костюм, почти незабележими отсенки на неопределен акцент и контактна леща, която скриваше невиждащото му око.

— Все пак трябва да попитам. Нужно ли беше да се оправяш със собственика на автокъщата, господин…

— Керонда.

— Керонда. Да. Трябваше ли да се оправиш с него толкова крайно? Искам да кажа, като се имат предвид обстоятелствата.

— Напълно. Той се отклони от сценария. Твоят сценарий. Вместо да се занимава с работата си както обикновено, заряза автокъщата в пълна бъркотия. Това предизвика интерес у полицията, а ти беше казал, че това е последното нещо, което искаш.

— Вярно, така е.

— Не оставихме следи. Керонда беше единствената улика. Беше се паникьосал и рано или късно щеше да се разприказва. Не мисля, че искаш това. Това ли искаше?

Когато каза това, го гледаше, и погледът й направо го прониза. Без да иска, Диоген почувства известна загриженост. Флавия умееше да се вторачва в хората, все едно ги промушва с някоя от многото си ками. Беше виждал да използва този поглед срещу други и бе забелязал резултата, който предизвикваше. Не му се нравеше да го отправя срещу него.

— Не, разбира се – бързо каза той. – Направила си нужното. – Диоген си помисли, че това е още една причина да се отърве от това момиче веднъж завинаги. Разпознаваше у нея твърде голямата наслада от убиването.

— Дължа ти благодарност – каза той с най-голямата топлина, която успя да покаже. – Моята искрена и дълбока благодарност.

Изражението на Флавия омекна. Сега отпи от чашата с вино и сви крака под себе си, което според нея беше женствена поза.

— И сега какво? Трябва да знаеш, че наистина ми беше приятно в Ексмут. Не беше като другите задачи, които си ми възлагал. Имахме много свободно време. Свободно време да се опознаем. Различен си от всички други, които съм срещала. Мисля, че ме разбираш. Разбираш защо правя това, което правя. Освен това мисля, че не се страхуваш от мен.

— Въобще, скъпа Флавия. Вярно е, че се разбираме много добре.

Тя се изчерви.

— Нямаш представа колко е важно това за мен. Защото мисля, че означава… ами, че ти, Питър, си като мен. Начинът ти на мислене… нещата, които харесваш… като онова, което се случи миналата година с прислужника в Брюксел! Помниш ли как опита да те тормози? От всички възможни хора точно теб! – Тук тя избухна в смях и отпи още една глътка вино.

Диоген си спомни брюкселския прислужник, но не с такова веселие, каквото изпитваше Флавия. Прикри това със снизходителна усмивка.

— Е, шефе, каква е следващата задача?

— Чудесен въпрос. Затова те помолих да дойдеш тук. Както вече казах, ти свърши работата си майсторски. Не бих могъл да желая по-добро или по-пълно изпълнение на задачата. Всъщност в резултат засега няма какво друго да се прави.

Флавия замръзна насред жеста си да вземе чашата с десертното вино.

— Няма какво друго да се прави?

— Нищо, за което да имам нужда от твоята помощ. Флавия, мисля, че още в началото на нашето сътрудничество ти казах, че работя върху няколко проекта едновременно.

— Помня. Искам да ти помагам да го правиш.

— Но трябва да разбереш, че има неща, които трябва да свърша сам. Аз съм като диригент: не мога да сляза от подиума, когато искам, и да се смеся с оркестъра.

— Оркестърът? – повтори Флавия. – Да не би да казваш, че аз съм просто инструмент? Един от многото? Когато поискаш, го взимаш и свириш на него, а после го оставяш настрана?