Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Свърши прекалено бързо. Когато погледна часовника си, установи, че е постигнал всичко, което искаше, за по-малко от деветдесет секунди.

Разхвърля скалпелите, изправи се и огледа живата картина с критичен поглед. Беше великолепно шокираща, злокобна и отвратителна: навсякъде имаше кръв – по снежнобелите завивки, линолеума, по стените. Очевидно дело на луд. И нито капка по самия него. Наистина забележително.

Пооправи се, отиде при вратата, отвори я и се измъкна навън, затваряйки я зад гърба си. Ето я и сестрата, която продължаваше да стои в коридора, несигурна и загрижена.

— Сестро – каза Лейланд, – почакайте тук, докато ви повика доктор Грейбън. Той е все още при пациентката и не иска да бъде безпокоен. Няма да се бави много.

— Да, сър.

Бавно мина през вратата и излезе от спешното отделение. Предстоеше всяка секунда да бъде вдигната тревога, така че доктор Уолтър Лейланд нямаше достатъчно време да излезе от болницата. Обаче дори и да успееше, вече беше записан от дузина охранителни камери.

С пружиниращи крачки Лейланд зави зад един ъгъл, после зад втори и точно се вмъкваше в склада, където го очакваха дрехите на Петру Лупей, когато беше подаден сигналът за тревога.

Пендъргаст стоеше в ъгъла на апартамента с две спални неподвижен като мраморна статуя и наблюдаваше как работи големият криминоложки екип на ФБР. Вече привършваха: събираха фотографското оборудване, затваряха комплектите за взимане на пръстови отпечатъци, а доказателствата, залепени върху прозрачните лепенки, грижливо се архивираха. Затваряха лаптопите и кутиите за пликчета с доказателства, макар на практика да бяха празни.

Докато стоеше там, мобилният му телефон започна да звъни. Извади го, за да провери номера, но както можеше да се очаква, той беше блокиран.

— Да – каза Пендъргаст в микрофончето.

— Човече таен агент! – чу се гласът на Майм. – Обаждам се с обещаната актуализация.

— Слушам.

— Съжалявам, че отне толкова време, но твоят човек Проктър е все по-труден за проследяване. Особено след като се озова в Африка.

— Африка?

— Правилно си чул. Освен това не се движи по отъпканите пътища. Беше нужно усилието на цялата ми банда, така да се каже, за да си изградя представа какви ги върши. Добре, ето инфото: ще бъда кратък, защото сигурно си имаш работа, а аз не обичам да говоря повече от необходимото по телефона и особено по този. Успяхме да го проследим от Гендър до Мавритания и оттам до летище „Хосеа Кутако“ в Намибия. Обаче от там нататък следата изстина.

— Нямаш представа накъде е поел от летището?

— Моето предположение, основаващо се на разговори между полицаи, е, че е посетил автокъща от другата страна на улицата срещу летището и оттам се е насочил на изток, може би към Ботсвана. Но само толкова. Всичко, което опитах, всеки мръснишки номер, всяка тайна задна врата – нищо не помогна. Нали знаеш, че по онези места дигиталното бъдеще още не е настъпило.

— Разбирам. Но няма признаци, че е мъртъв, нали?

— Не. Трупът е нещо, което би изплувало на повърхността. Имам предвид дигиталната. Той е жив и е отишъл някъде.

— Майм, благодаря ти.

— Ще направя всичко, което мога, за да помогна на моя любим федерален агент. А сега да поговорим за моя хонорар? Този клетъчен дуплексер наистина ще ми дойде много добре.

— Имаш го. Ще присвоя един за теб. Разбира се, ти ще го използваш само за подпомагане на силите на реда.

— Разбира се! – чу се хриптящ смях.

— Благодаря ти, Майм. – Пендъргаст пусна телефона обратно в джоба на сакото си.

Продължи още няколко минути да гледа как криминологичният екип си събира нещата. След това прекоси всекидневната – гола и празна като останалите помещения – до най-близкия прозорец. Апартаментът в „Хамилтън Хайтс“ се намираше в една от най-новите жилищни сгради, двайсететажна постройка на „Бродуей“ и 139-а улица. До нея кафявите тухлени сгради и терасовидните къщи, които преобладаваха в квартала, изглеждаха като джуджета.

Прозорецът гледаше на запад към „Ривърсайд Драйв“ и река Хъдсън.

Натоварена баржа бавно плуваше нагоре по реката в посока Олбъни.

Зад него се чу шум и той се обърна. Пред себе си видя Аренски, началника на криминоложкия екип на ФБР. Мъжът стоеше там почтително и чакаше, за да говори с него.

— Да? – каза Пендъргаст.

— Свършихме, сър. Ако нямате нищо против, ще се върнем в центъра и ще започнем да обработваме данните.

— Много ли са?