Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Можеш, на себе си.

Много е бърза, дори в това състояние , помисли си той.

Тя поклати глава и той бързо заговори:

— Всичко е толкова ново. А ти си болна. Моля те, не бързай. Това е единственото, за което моля.

Тя издиша видимо раздразнена и бръсна един кичур от челото си, без да отговори. Диоген погледна към сакчето. Беше отворил вентила, за да изтече колкото може по-бързо, и вече се бе изпразнило наполовина.

— Лошото ти настроение е резултат на проваления еликсир – отбеляза Диоген.

Щом го изрече, осъзна, че е грешка.

— Моето лошо настроение – отговори тя – се дължи на твоята прекалена загриженост, промъкването ти из къщата и подслушването на всяко мое движение. Имам чувството, че съм преследвана.

— Съжалявам, не бях осъзнал, че ти досаждам. Ще ти оставя пълна свобода. Само ми кажи как да постъпвам.

— За начало махни този телескоп от кулата. Кара ме да се чувствам шпионирана от теб.

Диоген усети, че без да иска, се изчервява.

— Да – каза тя, докато го гледаше напрегнато, – разбирам, че си ме шпионирал. Без съмнение, докато онзи ден плувах.

Диоген беше объркан и не можеше да се накара да отрече. Просто не можеше да намери отговор и неговото мълчание беше признанието, което й беше нужно.

— Докато те нямаше, тук всичко беше наред. По-добре да не се беше връщал.

Това прониза Диоген в сърцето.

— Това не само е жестоко, но и нечестно. Всичко, всичко, което съм направил, е за теб.

— Жестоко? И това го казва майсторът на жестокостта?

Диоген усети тези думи като друг удар. Почувства нарастващо унижение и нещо друго: надигането на гняв.

— Ти избра да дойдеш тук, знаейки добре моята история. Не е хубаво от твоя страна да ми я завираш под носа.

— Не било хубаво? Кой си ти, та да решаваш кое е хубаво и кое – не? – Тя избухна във висок, саркастичен смях.

Тази жестока ескалация направо замая Диоген. Не знаеше как да реагира, какво да каже. Три четвърти от лекарството вече бяха влети. Можеше само да се моли на Бог да започне да действа по-скоро. С думите си Констънс разпалваше у себе си ярост.

— Когато се замисля за миналото, за онова, което направи – каза тя, – за цялата тази история… Когато се сетя колко дълбоко нещастен направи Алойшъс, направо се чудя как можеш да се гледаш в огледалото.

— Алойшъс също ме правеше нещастен. Констънс, моля те.

— Констънс, моля те – повтори тя подигравателно. – Каква грешка направих да ти повярвам. Вместо да ме излекуваш, ти ме отрови. Как мога да знам дали това не е още от същото? – Тя разклати стойката за инфузия със свободната си ръка.

— О, внимавай! Внимавай! – Диоген хвана стойката, за да не падне, защитавайки своя скъпоценен еликсир.

— Трябваше да се досетя, че обещанията ти са празни.

— Констънс, моите обещания са ненарушими. Целият този твой гняв – това е болестта, която говори у теб. Това не си ти.

— А сега, не съм ли аз? – Тя сграбчи тръбичките. Той се хвърли към нея, за да я спре, но закъсня. Тя ги изтръгна от ръката си и розово виолетовата течност пръсна навсякъде, осеяна с точици кръв, а стойката падна с трясък.

— Констънс! За бога, какви ги вършиш?

Тя запрати тръбичките по него, след това се обърна и изтича от стаята. Той остана там, неподвижен от шока, докато чуваше стъпките й да трополят нагоре по стълбището, вратата на нейния апартамент да се отваря и затваря с трясък и после щракането на резето. Опита се да успокои блъскащото си сърце, така че да може да чува. И наистина чу слабо, приглушено ридание отгоре. Констънс плаче? Това го шокира повече от всичко останало. Погледна пода и видя последните капки скъпоценен еликсир да изтичат от сакчето и да попиват в килима.

След като прекара повече от час, претърсвайки болничната стая, в която възрастната пациентка и лекарят бяха срещнали своята смърт, Пендъргаст окупира – с мълчаливото съгласие на Лонгстрийт – едно от лекарските помещения за почивка в Баптистката болница на Маями за поредица разговори. Лонгстрийт наблюдаваше безучастен и удивен. За него беше достатъчно облекчение да напусне местопрестъплението, макар да не бе чужд на сцени, създадени сякаш от някой Джаксън Полък [50] Американски художник от движението абстрактен експресионизъм, който пръска и залива платната си боя. – Б.пр. – пръски и петна покриваха по-голямата част от помещението – това беше прекалено дори за него. Сега наблюдаваше любопитен какво цели Пендъргаст, ако изобщо имаше някаква цел.