Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Известно време Пендъргаст остана напълно неподвижен, после погледна Лонгстрийт със странно изражение на лицето и помоли:

— Разкажи ми повече за това двойно убийство.

Изпълнителният директор се изненада.

— Защо? Това е просто лудост. Очевидно си имаме работа с някакъв социопат. Скоро ще го хванат и ще можем отново да се заемем с нашия случай.

— Двойното убийство – настоя Пендъргаст. – Стари приятелю, моля да ми угодиш.

Беше поредният великолепен ден на островите, когато Диоген приближи моторницата си към кея, завърза я и слезе от нея. Извади малкия, пълен с лед охладител с двете „конски опашки“ от багажника зад кокпита и забърза по кея към къщата. Оглеждаше се за Констънс, докато приближаваше, но нищо наоколо не помръдваше.

В състояние на повишена нервна енергия, заобиколи библиотеката, отиде направо в своята лаборатория в мазето и заключи вратата след себе си.

Шест часа по-късно излезе оттам с кутия под мишница. Вече беше късен следобед и островът и къщата бяха окъпани в златистата светлина, толкова характерна за това място. Той отиде в библиотеката и там намери Констънс, седнала пред угасналата камина с книга в ръка.

— Здравей, скъпа.

Тя вдигна глава и той се стресна от разсеяния й вид, но успя да не го покаже.

— Здравей – отговори тя с тих глас.

— Надявам се, че си прекарала добре, докато ме нямаше.

— Да, благодаря.

Диоген се надяваше да го попита за пътуването или защо е обръснал катинарчето, което беше пуснал отново да расте, но тя не го направи. Той се поколеба. Това можеше да се окаже трудно.

— Констънс, има нещо, което трябва да обсъдим.

Тя остави книгата и се обърна към него.

— Аз… трябва да призная, че те заблудих за изследването на кръвта. Не беше рутинно. И разкри, че нещо не е наред.

Веждите й се повдигнаха и по лицето й се изписа слаб интерес.

— Еликсирът, който ти дадох, се провали.

Той си пое дълбоко дъх, оставяйки я да осмисли неговите думи. Беше репетирал десетина пъти тази сцена наум, докато се връщаше от Маями. Не можеше да я претупа: трябваше да й даде време да осъзнае новата информация и да премисли положението.

— Провали се?

— Мисля, че чувстваш лошото въздействие от него. Ужасно, ужасно съжалявам.

Тя залитна, после попита:

— Какво се случи?

— Биохимията е крайно сложна. Достатъчно е да кажа, че допуснах грешка. Сега я поправих. – Той остави кутията и я отвори. Показаха се три стомилилитрови сакчета, пълни с виолетова течност.

— Затова ли замина за Кий Уест?

— Да.

— За да се сдобиеш с още caudae equinae ?

Диоген очакваше точно този въпрос.

— За бога, не! – Той поклати енергично глава. – Не, защото напълно синтезирах лекарството и няма нужда от повече човешка тъкан. Просто първият синтез беше погрешен заради грешката, която допуснах. Сега синтезирах нова преформулирана партида. Годна партида.

— Разбирам.

Имаше толкова изтощен вид, че изглеждаше по-скоро болна, отколкото уморена.

— Бих искал да ти го дам сега, за да възстановя здравето ти.

— Откъде знаеш, че и тази партида не е сбъркана? – В тона й се беше промъкнала сухота, която никак не се хареса на Диоген.

— Констънс, моля те, довери ми се. Установих точно какво се е провалило и го поправих. Тази формула ще сработи. Кълна се в силата на своята любов: ще сработи.

Тя нищо не каза. Той стана и отиде при шкафа с принадлежностите за инфузия, извади стойката на колелца и я избута до нейния стол. Разгъна стерилен компрес на масата, стегна турникета, намери вена и вкара иглата за вливането. Констънс го наблюдаваше апатично, без да се съпротивлява. Диоген работеше бързо, започна с физиологичен разтвор, закачи сакчето с еликсира, превключи един вентил и след миг розово— червеникавата течност започна да се стича надолу по тръбичката.

— Доверих ти се преди – каза Констънс с глас, насечен от раздразнение, – защо да го правя отново?

— Първия път бях прекалено нетърпелив, прекалено бързах да ти дам чудото на един удължен живот.

— Все още имаш твърде забързан вид.

Диоген си пое дълбоко и бавно дъх.

— Бързам, защото те обичам и искам да си щастлива и здрава. Но не съм претупал приготвянето на това лекарство.

Тя мълча около минута, все още в кавгаджийско настроение.

— Не съм сигурна дали искам да бъда твое опитно свинче!

— Мила, Констънс, ти си опитно свинче дотолкова, доколкото лекарството е формулирано само за един човек, и това си ти. Няма друг, на когото бих могъл да го изпитам.