Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Отличен въпрос. Можеш ли да уредиш да видим труповете?

— Имаш предвид в моргата? Разбира се, ако побързам да се обадя тук-там. Тук във Флорида не държат труповете дълго в хладилника. – Лонгстрийт се намръщи. – Я чакай… да не би да мислиш, че…

Пендъргаст повдигна вежди, все едно чака и другата лампичка да светне.

Обаче началникът му поклати глава.

— О, не. Няма логика в това.

— Точно това си мисля и да, в него няма смисъл. Тъкмо това ме интересува: напълно странната и необяснима природа на тези убийства. Това и скрийншотът на доктор Лейланд. Надявам се, че един оглед на труповете ще хвърли допълнителна светлина върху тези неизвестни. – И Пендъргаст посочи към мобилния телефон в джоба на Лонгстрийт. – Е, Хауърд, ако нямаш нищо против? Ти сам каза, че времето е от съществена важност.

Бяха минали двайсет и четири часа, откакто Констънс се бе заключила в апартамента си. Двайсет и четири часа в пълно мълчание, като изключим от време на време шума от вода и леките стъпки по пода, които успокояваха Диоген, че поне е още жива. Не беше излизала дори за да яде. Късно предната вечер беше отишъл до вратата и почука леко, носейки поднос с храна – най-изисканите момици с гъши дроб и телешко в сос от червено вино. След почукването му не се чуха никакви звуци, не последва отговор. Затова той се облегна на вратата и прошепна, че й носи вечеря. В отговор от другата страна на вратата се чу най-странният шепот, който го смая със своята близост и налудничав тембър:

— Върви… махни се… още сега.

И сега, когато наближаваше следващата вечер, той седеше в библиотеката с ръце, стиснали подлакътниците на креслото. Не можеше да се съсредоточи, не можеше да чете, не му се слушаше музика. Дори не можеше да мисли ясно. Какво правеше Констънс в стаята си? Дали еликсирът беше подействал? Нима е допуснал друга грешка въпреки маниакалната предпазливост, която бе проявил при създаването на новата формула? Психическото й състояние винаги е било много крехко. Нима най-накрая беше полудяла?

Трябваше да се стегне и да сложи край на тези мрачни мисли. Подходящото място беше в неговото помещение за медитация. Пое към задната врата почти тичешком. Слезе по стълбите и забърза по песъчливата пътека, която водеше към хълмчето. Когато заобиколи хълма, храмът се показа иззад дюната, позлатен от слънчевата светлина на късния следобед, мамейки го със своето убежище. Отвори вратата и влезе, отправяйки се с несигурни крачки към черния кожен диван близо до средата, на който легна изтощен и хлъзгав от пот.

Магията на мястото веднага започна да му въздейства: прохладата, покоят, сивото мълчание. Светлината. Той затвори очи наполовина и – да! Можеше да вижда тези малки цветни проблясъци, подобни на реещи се частици от дъга, пръскани от въртящо се парче шлифовано стъкло.

Да, така беше по-добре. Констънс най-накрая щеше да излезе от стаите си – нуждата от храна го изискваше. Тогава той щеше да се справи с всичко. Щеше да включи чара си на пълна мощност, да се опита да я задържи на своя остров и да я накара да го обича така, както той я обича. Досега беше успявал, нямаше сега да се провали.

Дишането му бавно се нормализира, докато го обземаше покой. Слънцето вече висеше ниско над хоризонта и едната страна на храма блестеше в перленобяло, докато другата, тази в сянката, беше тъмна и тайнствена.

Той се изтегна на дългия диван с меката като масло кожа. Напомни си, че да си има работа с Констънс е наистина като опитомяване на диво животно. Не можеше и не биваше да я притиска или да пришпорва нещата. Тя трябваше да излезе от стаята си по своя собствена воля. Тогава щеше да види дали еликсирът е подействал. Беше сигурен, че щом веднъж усети надигащото се въздействие, тя ще погледне по нов начин на живота си. Надяваше се този живот да включва все още и него, за което се молеше на боговете.

Изведнъж неясна сянка мина по панелите обсидианово стъкло. Някой беше минал току-що. И тогава тя се върна: неясна фигура, която се движеше към вратата. Това не беше Гурумара – тази част на острова беше забранена за него.

Който и да беше, стоеше пред вратата. Чакаше. След това, вледенен от ужас, Диоген видя как дръжката бавно се завъртя и вратата се отвори с лекота.

И там, под ярката светлина на залязващото слънце, в рамката на вратата се оказа Констънс. Диоген се втренчи в нея, а тя – в него. Той се изправи на крака. Констънс беше преобразена, дълбоко променена: силна, сияеща, блестяща от здраве и енергия. Носеше една от старомодните рокли, които беше донесла тук от Ню Йорк, но сега, когато пристъпи в храма и затвори вратата, той видя белите й ръце да се извиват назад и да откопчават горната част на роклята. Беше като сън. Той гледаше хипнотизиран. Тя бавно освобождаваше кукичките една по една и най-после измъкна ръцете си от ръкавите. За миг задържа горната част на роклята на място, после я пусна да падне на земята.