Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

От Маями беше на час път с лодка.

На тъмния бряг Флавия се усмихна. Питър, разбира се, знаеше, че е добра в работата си. Той беше от хората, които никога не биха наели втория по умения. Беше станало ясно, че не отговаря на чувствата, които тя изпитва към него. Поне засега. Обаче си падаше по нея – сигурна беше в това.

Сега го беше надминала, защото успя да научи неговата тайна. Беше открила тайното му скривалище. Не само това – беше успяла да го намери сам-самичка. И сега, когато реши да се разкрие пред него, той ще разбере колко е добра, колко е умна. Щеше да го изненада. Тази изненада щеше да доведе до по-голямо уважение, защото Литър уважаваше хората, които са по-добри от него, макар че почти никога не срещаше такива.

Това уважение – сигурна беше – лесно можеше да разцъфти в любов. Особено на място като това. Той просто трябваше да види колко много си подхождат във всяко отношение.

Безшумно прехвърли възвишението и се отправи по пясъка към криволичещата къща, която сега на лунната светлина изглеждаше почти безплътна. Качи се на верандата, опита входната врата, откри, че не е заключена, и влезе, затваряйки я зад гърба си. Удиви се от липсата на мерки за сигурност, но предположи, че отдалечеността и трудният достъп до острова са неговата най-добра защита.

Стоеше в предното антре, обгърната от мрак и тишина, докато бързо се ориентираше: вратите вляво и вдясно водеха към помещения, които приличаха на библиотека и всекидневна. А широкото стълбище пред нея водеше към втория етаж. Обхваната от любопитство, тя влезе в библиотеката. Лунната светлина, която се лееше през широките прозорци, разкри, че помещението е двуетажно, подът беше застлан със скъпи на вид килими, а стените бяха покрити с книги и картини в рамки. В далечния ъгъл стоеше малко, странно на вид пиано.

Флавия се смръщи. В това помещение имаше нещо, което не подхождаше на Питър, когото тя познаваше. В него имаше… някаква женска чувствителност. Направо можеше да помирише останалия във въздуха парфюм.

Прекоси коридора до всекидневната. Помещението, макар равно по красота на първото, излъчваше съвсем различно усещане. Полилеят от шлифовано стъкло, тежките кресла с високи облегалки, плюшените тъкани на диваните – всичко излъчваше старомодна елегантност, а не модерния, почти болезнено опростен стил, който Петру Лупей винаги беше предпочитал.

Поне доколкото на нея й беше известно.

В далечния край на всекидневната имаше врата, която водеше в мрака. Ослуша се отново, за да се увери, че присъствието й още не е открито – щеше да изненада Питър, когато сама реши и по приятен за нея начин – извади малко фенерче от чантичката на кръста, включи го и прикри с ръка лъча, после мина през вратата. Тя водеше към друга библиотека и кабинет, но тази беше много по-малка от онази в началото на коридора. Флавия се вторачи за около минута в книгите и рамкираните картини по стените. Пакета карти за таро на бюрото разпозна като любимата на Питър марка „Албано Уейт“. Книгите на лавиците бяха за военна стратегия, методи за мъчения на древните и романи на език, който приличаше на италиански – е, това подхождаше повече на Питър, когото познаваше. Смръщеното й лице се отпусна, докато вадеше от лавицата една книга – „Ренесанс“ от Уолтър Пейтър.

Отвори на форзаца и за нейна изненада върху него беше написано с мастило нечие непознато име: Диоген Пендъргаст.

Тя сви рамене и върна книгата на място. Питър сигурно я беше взел за четене и е забравил или нарочно не я е върнал. Колко типично за него. Извади друга книга: „Дванайсетте цезари“ от Светоний.

Ето го отново: името на собственика изписано върху втората страница на форзаца със същия почерк: Диоген Пендъргаст.

Почеркът й се стори познат. В този момент с шок установи същото за името: Пендъргаст. Това беше името на агента от ФБР, когото наблюдаваха в Ексмут.

Моят най-добър приятел е първокласен агент на ФБР, но пълен смотаняк, когато стане въпрос за жени…

Тя яростно блъсна книгата на място, но не толкова силно, че да вдигне шум. Това ли беше тайният живот, за който Петру Лупей говореше? Този „най-добър“ приятел, да не би да беше нещо повече – може би роднина? Например брат? Дали Питър нямаше друго име: Диоген Пендъргаст?

Разбира се, тя знаеше, че Питър използва фалшиви временни самоличности в работата, която вършеха. Беше използвал такава в Ексмут, а друга в Ню Йорк. Но не й беше хрумвало – до този момент – че Петру Лупей е просто една от тези самоличности.