Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

В нея се надигна неудобство заради наивността й и гняв, че е била използвана. За първи път в живота си беше позволила на чувствата си към някого да я накарат да свали гарда.

Сега вече бързо, но съвършено безшумно започна да се промъква нагоре. Етажът беше разделен на две крила. Във всяко имаше група от помещения: спални, баня, всекидневна. И двете крила изглеждаха обитавани. В едното имаше няколко предмета, които разпозна като принадлежащи на Питър: джобно ножче, щипка за банкноти, вратовръзка „Ермес“, небрежно хвърлена върху облегалката на един стол.

Другото крило беше заето от жена.

След като много тихо и предпазливо провери всички помещения и откри, че са празни, Флавия се върна в централното антре на втория етаж. В съзнанието й бушуваше вихрушка. Какво означаваше всичко това?

Тя слезе по стълбите и излезе от къщата през входната врата, затваряйки я зад гърба си. Огледа се, после тръгна приведена по плажа, мина край къщата за прислугата и пое по пътека, която прорязваше горичката от мангрови дървета и водеше навътре в сушата.

Следва я до друго песъчливо възвишение и спря. Напред се издигаше много странна сграда: кръгла постройка, почти като древен храм, която гледаше към залива. Между мраморните й колони имаше прозорци, но вместо да са направени от стъкло, бяха от някакъв необикновен черен на цвят камък, който блестеше като олово на лунната светлина. Обзе я странно чувство, нехарактерен за нея страх, все едно сградата криеше тайни, твърде ужасни за научаване. Ала когато съзря двукрилата врата между две от колоните, си пое дълбоко дъх и пристъпи напред, но извади от чантичката на кръста си един „убиец на зомбита“, каквито винаги носеше. Не само вършеше работа за убиване, но можеше да се използва и като шперц за секретни ключалки и автобрави. Когато стигна до вратата обаче, спря. Странна, болезнена смесица от чувства се стовари върху й, докато слушаше звуците, които се чуваха отвътре. След миг се наведе, за да погледне през ключалката. Вътре беше тъмно, едва осветено, но през опушените стъкла влизаше достатъчно естествена лунна светлина, за да види ясно какво става. Тя замръзна на място, а у нея се надигна вълна от омраза, ярост и отвращение.

Значи всичко беше лъжа: неговият „най-добър приятел“, „зестрогонката“, задигнатите милион долара и откупът. Нищо от онова, което й беше казал, не беше истина. И ето го сега тук с онази жена, да прави любов с нея. И то с такава страст, че остави Флавия без дъх.

Тя залитна назад, строполи се на земята и се подпря на хладната храмова стена. Искаше да вдигне ръце, да пъхне пръсти в ушите си, да не чува тези звуци… но всички сили сякаш бяха изсмукани от крайниците й. С изключение на ръцете: те продължаваха да си играят с „убиеца на зомбита“, прехвърляйки го от едната длан в другата, докато любовните звуците зад вратата продължаваха и продължаваха без край.

Кабинетът на патолога на окръг Маями-Дейд се намираше в модерна светлокафява сграда с безлична архитектура. Интериорът беше толкова студен, колкото горещо беше залятото със слънце Десето авеню навън. В мазето сред стените от обемисти хладилници за трупове беше дори още по-студено. Пендъргаст, както винаги чувствителен към студа, закопча сакото си и стегна вратовръзката.

Патологьт, доктор Василивич, който ги посрещна на вратата към моргата, беше весел, набит човек с тонзура като на средновековен монах.

— Добре че имате влияние – каза той на Лонгстрийт, след като се представиха един на друг. – И че успяхте да дойдете тук толкова рано, защото и двата трупа ще бъдат предадени на семействата.

— Няма да ви отнемем много време – увери го Лонгстрийт, поглеждайки многозначително Пендъргаст, който знаеше, че на неговия стар командир е омръзнало да му угажда.

— Какво точно търсите? – попита Василивич.

— Не сме сигурни – отговори бързо Пендъргаст, преди Лонгстрийт да успее да отвори уста.

Патологьт кимна и ги поведе надолу през помещението. Отляво и отдясно покрай стените бяха подредени високи до кръста врати от неръждаема стомана.

— Първо Монтоя – изхили се лекарят. – Нали разбирате, уважение към възрастните – продължи той.

Спря се пред отделение близо до пода, хвана дръжката и бавно издърпа тавата навън. На студената стомана лежеше завито човешко тяло.

— Ако имате специфични въпроси, питайте – предложи той, докато вадеше чифт латексови ръкавици. – Съжалявам, но аз съм единственият, който има право да докосва труповете.