Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Как реагира Диоген, когато те видя?

— Беше изненадан не по-малко от мен.

— А Констънс? С белезници ли беше? Вързана по някакъв начин?

Д’Агоста помисли малко сред мъглата, която го обгръщаше.

— Не видях нещо подобно.

— Как ти се видя? Гневна? Дрогирана? Принудена?

— Никога не съм могъл да я разгадая. Съжалявам. Носеше чанта през рамо. О, носеше и шапка. Не си спомням как изглеждаше.

— Дърпаше ли се? Каза ли нещо?

— Нищо. Мина зад мен, когато й казах. Запази мълчание.

— Имаше ли оръжие?

Звънът в ушите на лейтенанта се усили.

— Не и такова, което да се вижда.

— Мисля, че Вини вече трябва да си почива – обяви Лора решително.

Пендъргаст не отговори. Втренченият му поглед беше насочен някъде в далечината. Бързо се върна в настоящето. Д’Агоста никога не беше виждал по-ужасно изражение на лицето му и такъв блясък в сребристите му очи.

Той се изправи.

— Винсънт, желая ти скорошно оздравяване.

— Ти самият не изглеждаш особено добре – каза лейтенантът. – Само отбелязвам.

— Ще оставя да се погрижат за мен. Капитан Хейуърд? – той се обърна, кимна й отсечено, завъртя се към вратата и закрачи бързо към нея. Тогава, точно преди отново да изгуби съзнание, Д’Агоста забеляза, че под якето на ФБР агентът носеше черни панталони, накъсани буквално на ивици.

В своята внимателно създадена самоличност на Петру Лупей Диоген Пендъргаст излезе на частната тераса на луксозния апартамент на десетия етаж на хотел „Коркоран“ и както отдавна си беше изработил навик, огледа околността с маниакална предпазливост. Атлантическият океан се простираше от север на юг в една непрекъсната линия, а кремавите пенести гребени на вълните отразяваха розовите вечерни облаци. Суматохата на квартала Маями Саутбийч заобикаляше хотела от всички страни, а освежаващият бриз през този късен следобед донасяше горе до него звуците на салса. Нищо не му се стори не както трябва.

Допита се до своето шесто чувство за опасност – вътрешната психическа аларма, на която вярваше повече от всичко друго. То също беше спокойно.

Като изключим внезапната поява на лейтенанта от Нюйоркското полицейско управление тази сутрин на „Ривърсайд Драйв“, за която, макар да беше маниакален планьор, Диоген се оказа напълно неподготвен. Но всичко мина добре. Оказа се, че дори в тази нежелана изненада имаше нещо положително: неговото удовлетворение от това колко бързо и без колебание Констънс реагира, за да неутрализира опасността.

Сега погледна към нея, седнала на шезлонг, облечена в бяла пола до коленете и широкопола сламена шапка в бледо лимоненозелено, която засенчваше лицето й и слънчевите очила. Единият строен глезен беше прехвърлен връз другия, а изстудена чаша с кисела лимонада беше сложена на масичката за сервиране до нея.

Беше в облеклото, което той й предложи да носи, когато се регистрират в хотела. Избра това място – Оушън Драйв – сърцето на ар деко квартала Саут Бийч. Защото тук, сред шикозната, погълната от себе си модна тълпа, човек лесно можеше да се скрие. Избра този хотел не само заради неговата елегантност и комфорт – това беше старият „Вандербилт“, модернизиран като повечето от хотелите на Оушън Драйв в духа на съвременността, слава богу с известна сдържаност, а и защото е голям. Току-що беше пристигнал круизен кораб с германски туристи и те бяха приковали изцяло вниманието на персонала. Беше се замислил дали да не наеме пентхауса, който заемаше целия последен етаж на хотела, с четири спални, двуметров роял и безкраен басейн, но реши, че това може да привлече внимание. Вместо него избра един от дузината големи апартаменти с три спални, дъждовни душове, спално бельо „Фрет“ и кедрова сауна. Стори му се подходяща междинна спирка между аскетичността на апартамента на Констънс на „Ривърсайд Драйв“ и сдържания лукс на Халсиън.

Без затруднения взеха полет първа класа до Маями. Благодарение на желязната достоверност на неговата самоличност като Петру Лупей, не стана нужда да „излиза“ от нея заради полета. Всичко вървеше по план, но въпреки това, щом погледнеше към Констънс, изпитваше пристъп на загриженост. Беше невъзможно да види нейното изражение под шапката и зад слънчевите очила „Булгари“. Обаче неподвижността на крайниците и начинът, по който се беше вторачила в морето, без да докосва лимонадата, му припомниха непроницаемата неподвижност, когато я беше видял, преди да си приготви багажа, за да напусне завинаги „Ривърсайд Драйв“ №891.