Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Неизвестен номер. Вероятно пак онази проклета фирма за рефинансиране. Никога не се отказват. – После натисна бутона за пренебрегване.

— Твърде гадно е да се обаждаш преди осем.

Телефонът започна отново да звъни. Непознат номер. Двамата се гледаха мълчаливо, докато звъненето не престана.

Д’Агоста остави ножа и вилицата.

— Може ли да си отхапя от сандвича ти?

Когато се протегна през масата, телефонът започна да звъни за трети път. Отново непознат номер. Вдигна го е ругатня и натисна зеления бутон.

— Да? – попита той грубо.

Връзката беше лоша от статичното електричество.

— Винсънт? – чу се далечен, прекъсващ глас.

— Кой се обажда?

— Винсънт, аз съм.

Д’Агоста почувства как пръстите му се впиват в апарата. Помещението изведнъж сякаш помръкна и доби странен вид, все едно току-що бе започнал да сънува.

— Пендъргаст?

— Да.

Той се опита да каже нещо, но единственото, което излезе от устата му, беше несвързано пелтечене.

— Винсънт, чуваш ли ме?

— Пендъргаст! Мили боже – направо не мога да повярвам. Казаха, че си мъртъв.

От другата страна на масата Хейуърд бе свалила списанието и го гледаше втренчено.

Изкривеният глас на Пендъргаст заговори отново, но Д’Агоста го прекъсна:

— Какво се случи? Къде беше? Защо не…

— Винсънт!

Острият тон накара Д’Агоста да млъкне.

— Искам да свършиш нещо за мен. То е жизненоважно.

Д’Агоста притисна телефона по-здраво към ухото си.

— Добре, казвай.

— Не можах да се свържа с никого в моето жилище на „Ривърсайд Драйв“: нито с Проктър, нито с Констънс, нито е госпожа Траск. Опитах на домашния телефон и няколко пъти звънях на мобилния на Проктър. И нищо. Крайно съм разстроен. Винсънт, моля те, върви да видиш какво става и ми звънни. Аз мога да се върна в Ню Йорк най-рано тази вечер.

— Разбира се.

— Имаш ли нещо за писане?

Д’Агоста започна да рови из джобовете на сакото си, усещайки погледа на Хейуърд.

— Намерих.

— Чудесно. – Пендъргаст му продиктува номера на мобилния телефон. – Слушай сега. На лявата колона пред входната врата на метър и половина от земята има скрита ниша. Вътре има клавиатура за влизане без ключ. Въведи следния код, за да изключиш алармата и да отвориш вратата: 315-514-17-804-18.

Д’Агоста записа числата.

— Добре.

— Винсънт, моля те, побързай, защото се тревожа.

— Ще ти звънна от къщата. Но искам да знам къде беше през последните седмици…

И в този момент осъзна, че линията беше прекъсната. Пендъргаст беше затворил.

— Вини? – започна Лора, но после замълча. Не каза нищо повече, защото просто нямаше нужда. Д’Агоста видя по лицето Ѝ изписани противоположни чувства: облекчение, че Пендъргаст е жив, но и загриженост какво означава това и как този човек може отново да въвлече Винсънт в някой нов и опасен случай.

Той се пресегна през масата и стисна ръката Ѝ.

— Знам, ще внимавам.

След това стана, допи кафето си, целуна я и забързано излезе от апартамента.

Докато прекосяваше града с колата, Д’Агоста просто не можеше да повярва, че нещо не е наред в замъка на Пендъргаст. Беше говорил с Проктър преди три седмици за издирването на изчезналия агент и знаеше от личен опит, че мълчаливият шофьор и телохранител е способен и изобретателен. Нищо неприятно не можеше да се случи, докато той беше там. Госпожа Траск и Констънс често не вдигаха домашния телефон, нямаха и мобилни, а Проктър си лягаше много късно.

Д’Агоста вкара цивилната кола под портика и слезе. Беше осем и четвърт и голямата сграда изглеждаше заспала. Тъмен микробус стоеше до бордюра с работещ двигател. На прозореца му имаше плакат на „Юбер“, но това нищо не означаваше. Шофьорът може би беше слязъл да си почине или чакаше за товар в някоя от околните сгради.

Беше тихо и единственият звук беше лекото потрепване на токовете му по камъните, докато приближаваше входната врата. След кратко търсене намери малката ниша, в която беше скрита клавиатурата. Капакът й се отвори, щом го натисна. Извади сгънатото парче хартия от джоба си и набра кода. Чу се приглушено щракване и масивната входна врата се отключи.

Д’Агоста сложи ръка върху топката и я завъртя, после бутна вратата. Тя се отвори безшумно навътре. Пред него лежеше предният коридор, а в неговия край дългата трапезария, потънала в дълбоките преплетени утринни сенки. Остави вратата зад себе си отворена, влезе в трапезарията и отвори уста да повика Констънс Грийн, която според него в момента пиеше чай в библиотеката точно отгоре.