Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Смит замахна с чука. Той издрънча върху клапана, а тръбата за охлаждащата течност се огъна.

— Отново! – Федералният беше като шибан прилеп, пробваше наоколо да намери начин да влезе. Още не беше забелязал люка на форпика. Не беше хвърлил и радиомаяка във водата. Значи не беше моряк. Това беше добре.

Дзън! Смит вдигна отново чука. Изведнъж започна да нахлува вода.

Дзън!

Сега Филипов чу шума на водата. Смит отстъпи назад и пусна бойния чук на земята.

— Добре, нахлува яко!

Водата кипеше и струеше като нефтен фонтан. Щеше да мине съвсем кратко време, преди да стигне до пода на каютата.

— Ще излезем през люка на форпика. Просто слизаме от шибания кораб и колкото може по-далеч, за да не ни завлече под водата. На него са му останали само четири куршума, а и скоро ще трябва да се тревожи за други неща, а не как да ни застреля.

— Точно така.

Смит дръпна резето на котвения отсек във форпика, отвори вратата и пропълзя вътре, прекрачвайки веригата.

— Тихо – предупреди го Филипов. – Не го отваряй, преди да ти кажа.

Смит кимна, протегна се нагоре и освободи люка отдолу. След това зачака сигнала, гледайки Филипов.

Беше толкова тъмно, че капитанът едва виждаше. Той се промъкна в котвения отсек и се притисна в Смит в тясното пространство.

— Повдигни ме, аз ще се обърна и ще те издърпам – Още докато го казваше, на Филипов му хрумна, че ще бъде страшно удобно Смит да потъне с кораба и той да остане единственият оцелял.

— Добре – съгласи се Смит.

— На три. – той стъпи на ръцете му, сплетени в моряшко столче.

— Едно, две, три . – Смит се стегна и Филипов се повдигна, отвори люка, хвана се за ръба и се издърпа навън. Обърна се и тресна люка обратно на мястото.

Отвътре се чу приглушен вик:

— Какво правиш?

Филипов се затича към релинга с намерението да се хвърли във водата. Но се случи нещо неочаквано и той се просна на предната палуба, а трите сака с парите се разлетяха настрани. Преди да успее да се изправи, почувства как един крак болезнено притиска кръста му, а в ухото му яростно се заби студеното дуло на пистолет.

Тих глас му нареди:

— Сваляй костюма или ще умреш.

Люкът на форпика, който се отваряше само отдолу, зейна и се показа Смит. Дулото се отдели от ухото на Филипов, чу се единичен изстрел и вик, после дулото отново се заби в ухото на капитана, но този път по-болезнено.

— Много мразя да повтарям!

Пистолетът му беше под водолазния костюм и ако можеше да стигне до него… Той започна да се бори с ципа и да го съблича, но в този момент си спомни, че пълнителят е празен. Тогава спря.

— Продължавай да го събличаш.

Филипов се вторачи в него. Палубата вече беше започнала да се накланя.

— Но… ние потъваме.

— Говориш за очевидни неща. Трябва ми твоят водолазен костюм.

Филипов се поколеба отново, но тогава федералният стреля и куршумът се заби толкова близо до главата му, че трески от палубата порязаха лицето му.

— Добре де, добре, ще го съблека! – Той се измъкна с труд от него. Може би щеше да му се отвори възможност, докато агентът го обличаше. Беше ужасно кофти положение.

— Да ти виждам ръцете – нареди федералният, докато придърпваше костюма към себе си. – Наведи се малко към мен. Още малко. Точно така, браво!

И стовари пистолета върху темето му.

Когато се свести, федералният стоеше наведен над него, вече облякъл оранжевия водолазен костюм и с пистолет в ръката.

— Добре дошъл отново на потъващия кораб – каза той. – Със съжаление трябва да отбележа, че сега ти си този, който ще умре от хипотермия. Разбира се, освен ако не знаеш начин да попречиш на кораба да потъне. Липсата на костюм може да ти послужи за стимул.

Филипов лежеше на палубата, а главата му пулсираше. Палубата беше силно наклонена, корабът беше вече една трета под водата.

— Няма… няма начин.

— О, колко жалко.

— За бога, позволи ми да сляза в каютата да взема друг костюм!

Агентът се поколеба.

— Ако ме оставиш да замръзна, това ще бъде хладнокръвно убийство.

— Това е вярно, а моята съвест е много чувствителна – каза агентът. – Добре. Можеш да станеш, но без глупости, моля. Вземи костюма и се върни тук без бавене.

Филипов стана и едва не изгуби съзнание от болката в главата. Плъзна се по наклонената палуба, хващайки се за ръкохватките, докато отваряше люка на форпика. За негов ужас той вече беше наполовина пълен с вода. Щеше да се наложи да се гмурне в пълния мрак, за да вземе друг костюм.