Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Обаче после размисли и се поколеба. Нещо в потискащата тишина на мястото го обезпокои.

В този момент осъзна нещо. Никъде нямаше запалени лампи, а в тази част на замъка имаше малко външни прозорци. Той самият беше тъмна фигура в едно тъмно помещение. Ако Проктър го видеше така: един черен силует, можеше да предприеме бързи предохранителни мерки, които със сигурност щяха да бъдат неприятни. Той се отдръпна в сенките на една стена и започна да обмисля положението.

Дали не трябваше да позвъни на звънеца? Доколкото си спомняше обаче, такъв нямаше. Освен това, ако нещо не е наред, последното, което би искал, беше да вдигне шумотевица.

Извади мобилния си телефон, направи справка в списъка с контакти, намери телефона на Проктър и го набра. Звънна осем пъти, преди връзката да прекъсне. Нямаше гласова поща.

Д’Агоста поклати глава. Това беше лудост. Позволяваше да бъде сплашен. Пъхна телефона обратно в джоба си и тръгна надолу през трапезарията към голямата бална зала. Това голямо и елегантно пространство беше малко по-добре осветено и той спря под мекия блясък на дървените витрини, подредени покрай стените. Различните съкровища бяха подредени зад стъклото или стояха на декоративни стенни лавици. Вдясно от него беше двойната врата, която водеше в библиотеката. Той я наближи, за да обяви своето присъствие с дискретно почукване.

Докато крачеше по мраморния под, в помещението влезе мъж, който излезе от коридор в далечната страна на залата. Беше облечен в тъмносив костюм и носеше скъп куфар с плоски страни в едната ръка. Докато Д’Агоста попиваше гледката пред себе си: висок, слаб, рижа коса, спретнато подстригана брадичка а ла Ван Дайк, почувства как замръзва в шок и неверие.

Познаваше този мъж, ако не от снимките и реконструкциите, които Пендъргаст му беше показал, то от очевидната прилика на този човек с неговия брат. Не може да бъде – помисли си той. – Не, това е невъзможно.

Мъжът, който очевидно също го позна, изглеждаше не по-малко изненадан, но бързо овладя своето изражение.

— А, лейтенантът – каза той тихо, но с неприятни нотки в гласа.

Д’Агоста познаваше и гласа. Беше същият глас, който бе чул да се носи откъм Железния часовник, локомотивното обръщало дълбоко под улиците на Централен Манхатън по време на един напрегнат сблъсък преди четири години.

Диоген Пендъргаст.

Всичко това му проблесна в едно-едничко мигновение. Тогава мъжът се раздвижи, но беше възпрепятстван от тежкия куфар, който пусна, и Д’Агоста го изпревари. Извади пистолета си и зае позиция за стрелба.

— Да ти виждам ръцете – нареди той.

Диоген бавно започна да вади ръката, която беше пъхнал под пеша на сакото, вдигна ръце, после отстъпи назад в един слънчев лъч, който освети белега на бузата и очите му: едното сребристо, другото – зелено.

Сега зад Диоген нещо се раздвижи и скоро от мрака зад него изплува Констънс Грийн, която се закова на място.

Д’Агоста й кимна.

— Констънс, застани зад мен.

Няколко секунди тя остана неподвижна, но след това с пълно самообладание прекоси помещението, мина край Диоген, който още стоеше с вдигнати нагоре ръце, и застана зад лейтенанта.

— Ето какво ще се случи сега – каза той, като продължаваше да държи пистолета си насочен към Диоген. – Ще се обадя за подкрепление. След това ние тримата просто ще изчакаме да дойде. Ако помръднеш с ръце, ако мръднеш с тяло, ако заговориш, ако потрепериш, ще ти забия куршум в главата и…

В същия момент почувства в основата на черепа си взрив. Зрението му се изпълни с блестяща бяла светлина, а после, докато рухваше на пода, тя почерня.

За миг Диоген примигна срещу живата картина пред себе си, след това срещу Констънс, която носеше елегантна светлобежова рокля и старомодна, но впечатляваща шапка със закарфичена воалетка. Чантата продължаваше да виси на рамото й. Докато гледаше нея и онова, което беше направила, за да го защити, почувства необикновен прилив на чувства. Отпусна ръце и възстанови самообладанието си.

— Беше от времето на династия Мин – каза той.

Тя пристъпи и се загледа надолу към Д’Агоста. Вазата, която току-що беше използвала, лежеше на парчета около неподвижния врат на лейтенанта.

— Никога не съм го харесвала – измърмори тя.

Когато Диоген понечи да си бръкне в сакото, тя заговори бързо:

— Той не е заплаха за нас. Освен това се разбрахме да няма отнемане на живот, забрави ли?

— Разбира се, скъпа, просто исках да си извадя носната кърпа. – Той се усмихна, извади я, попи бледото си чело, преди отново да я прибере. – Нека донеса сандъка и тръгваме.