Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

В друго време, в един друг живот можеше да се забавлява с това колко добре бе изиграл всичко. Например справянето с Проктър беше съвършено, включително до летище „Гендър“, където така беше уредил нещата, че верният телохранител да кацне точно навреме, за да види как насила вкарва „Констънс“, всъщност маскираната Флавия, в чакащия самолет. Разбира се, Проктър се хвърли да го преследва до Ирландия… Докато през това време той слезе от самолета и се качи на друг, за да се върне в Ню Йорк. Озова се отново в града преди деветнайсет часа – само шест, след като бе напуснал линкълна, с който уж бе отвлякъл Констънс. Изпращането на този буден и умен човек за зелен хайвер на края на света беше брилянтно свършена работа.

Ковчегът с охлаждането също беше, поне така си мислеше, гениално хрумване. Проктър нямаше да знае какво означава, не че изобщо значеше нещо в действителност, но той сигурно щеше да накара въображението му да се развихри… и да го вдъхнови за най-крайни мерки.

Напомни си, че не е прилично да се гордее с това, което за Проктър сигурно е най-горчивото преживяване в живота. Обаче той беше отстранен от пътя му – огорчен, но жив. Констънс никога нямаше да му прости, ако беше прибягнал до по-радикално решение.

От другата страна на коридора срещу мястото, където седеше, се намираше стаята, която преди години беше служила на Енох Ленг за операционна. От мястото си Диоген виждаше само края на операционната маса, изработена от ранна мартензитна [28] Мартензит – много твърда стомана, наречена на името на германския металург Адолф Мартен. – Б.пр. неръждаема стомана. Все още беше полирана до блясък и чертите на лицето му го гледаха оттам. Бяха великолепни, а белегът придаваше тръпка на изваяното му лице и разноцветните му очи. Поне се надяваше, че Констънс щеше да си помисли това.

Спомена чувствата, които имах към твоя брат. Защо тогава да проявявам интерес към неговия посредствен роднина, особено след като се възползва от моята невинност по такъв начин?

Защо тези нейни думи, хвърлени снощи срещу него в гнева й, се връщаха сега да го измъчват? Винаги е бил специалист в тормоза над самия себе си, дори повече, отколкото в измъчването на другите. Самоизмъчването беше умение, на което го научи Алойшъс. Алойшъс, макар и не по-умен, но достатъчно по-голям, за да бъде винаги с един математически проблем пред него, с един по-добре прочетен роман, със сантиметър-два по-висок, с един удар по-силен. Със своята неодобрителна святост и снизхождение Алойшъс беше причината да крие своите интереси и развлечения и да ги насочи в по-лични и перверзни посоки. Алойшъс беше този, който предизвика Събитието, което сложи край на всичките му надежди за нормален…

Диоген сложи преграда на вътрешния порой от думи, защото осъзна, че дишането му се е учестило, а сърцето заблъска в гърдите му. Той се успокои. Омразата срещу брат му беше добра и справедлива. Не можеше да бъде угасена, а сега, със смъртта на Алойшъс, никога нямаше да бъде поправена. Но се беше случило нещо странно: с гибелта на неговия брат съзнанието на Диоген се прочисти. Беше станал по-сигурен от всякога, че има един човек на този свят, който може да внесе смисъл, удовлетворение и радост в живота му.

Този човек беше Констънс Грийн.

Неволно си спомни репликите от един стар филм: Това, че изобщо те желая, ми се струва върха на неправдоподобността. Ти си неправдоподобен човек, както и аз . По такъв начин през първите дни след като се измъкна на косъм от вулкана Стромболи и бълваната от него лава… беше започнал да гледа на напъпващата си страст по Констънс.

Дори сега си спомни този миг така живо, сякаш беше вчера: борбата с ужасния склон на Шара дел Фуоко с наклон четирийсет и пет градуса. Не беше поток от лава както в Хаваи, а по-скоро склон от лава. Дяволски процеп в земята, широк в основата си осемстотин метра, по който непрестанно се търкаляха скали с размера на къщи, червено-кафяви от горещината. Горещината, бълвана от Огнения склон, предизвикваше буреносен вихър от сяра и пепел. Точно този демоничен вятър бе спасил живота му. След като Констънс го бутна от края на склона, той се прекатури, но не падна. Започна да се издига върху тези създадени от горещината въздушни пориви, докато не го запратиха в единия край на изгарящата пропаст. Заклещи се в пукнатина, а едната страна на лицето му, която се опря в свръхнагорещената скала, запращя. Заради шока успя да се измъкне, да издраска нагоре през ръба на пропастта и на четири крака да поеме по пътеката, по която Констънс го беше преследвала нагоре. Заобиколи същинския конус на вулкана и се спусна от далечната страна в Джиностра. Джиностра беше село с около четирийсет жители и достъпно само с лодка – малък къс самородно злато от миналото на Сицилия. Докато се бореше с болката, бе подслонен от бездетна вдовица, която живееше във вила извън града. Тя не попита как се е наранил, не се възпротиви на молбата му за пълна секретност. Изглежда беше доволна, че може да се грижи за неговите рани с древните мехлеми и извлеци, които бяха на нейно разположение. Едва ден преди да си тръгне, той успя да разбере истинската причина за нейните грижи: жената беше смъртно уплашена от неговия „лош поглед“ – двуцветните му очи, които според местните вярвания щяха да й навлекат беда, ако не направи всичко възможно да му помогне.