Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Настъпи кратко мълчание. Главата й отново се замая: това беше твърде много, дори прекалено. Чувстваше се съкрушена, едва се държеше на краката си. Огледа се скришом наоколо, за да намери място за сядане, но после си спомни кой стои пред нея. С голямо усилие на волята съсредоточи отново вниманието си върху него.

— Разбира се, за да постигна това, имах нужда от лаборатории, учени и пари . Но работата е свършена. Притежавам новата синтетична формула. Няма да остарееш преждевременно. Няма да чувстваш как разумът ти се изнизва по терлички в забвение. След кратък курс на лечение с моя еликсир твоята физиология ще се стабилизира. Ще можеш да изживееш остатъка от живота си без преждевременно влошаване. Двамата ще остареем нормално и заедно. Единственото, което искам от теб, е едно „да“.

Но Констънс не отговори.

Докато я гледаше, по лицето на Диоген се изписа нова настойчивост, сякаш след като каза всичко това, се страхуваше, че тя ще откаже. Гласът му се усили:

— Какъв ще е животът ти в тази огромна сграда без моя брат? Дори когато излезеш от самоналожената изолация, каква компания мислиш, че могат да ти бъдат в течение на годините Проктър и госпожа Траск? Ще ти помогнат ли в самотния упадък, който ти е отредено да изстрадаш… без да си виновна за това?

Той замълча. Ако казаното от него беше вярно, Констънс можеше да си представи резултата съвсем ясно: пустиня от скука и досада. Седене в сумрака на библиотеката, сменяйки книгите с клавесина, докато доброжелателният Проктър пази на вратата, а госпожа Траск поднася своята преварена паста. Нямаше да е по-различно от това да присъства на собственото си бдение. Мисълта за възможната загуба на умствените й способности беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Всички тези години – каза Диоген, сякаш беше прочел нейните мисли – ти прекара под опекунството на моя прачичо Ленг. – Колко жалко е човек да види такъв мощен интелект, такава дълбока начетеност да се сбогуват тихо завинаги.

Той зачака, гледайки я настойчиво, сякаш искаше да я накара да говори. Но тя запази мълчание.

Най-накрая той въздъхна.

— Съжалявам. Трябва да знаеш, че вече рискувах много за теб. Никога не бих ти наложил насила някакъв избор. Щом курсът на лечение завърши и се окаже, че не си напълно щастлива с мен на Халсиън, няма да ти попреча да си тръгнеш. Вярвам и знам , че там ни чака хубав и щастлив живот. Но ако не можеш да преодолееш моите ужасни простъпки и своята омраза, ако не повярваш, че любов като моята може да промени човек… ще трябва да го приема.

След това се обърна с гръб към нея.

Когато заглъхнаха последните му думи, Констънс изпита странно просветление. Просветление, което проблясваше в течение на разговора. Диоген се беше държал отвратително с нея. Беше го мразила с почти нечовешка ярост. Обаче вярно беше и – тя почти потрепери от забранената природа на тази мисъл – че това беше онзи Пендъргаст, когото тя би могла да има. Пендъргаст, който беше повече нейна сродна душа, отколкото брат му някога би могъл да бъде. Ако Диоген наистина се бе променил.

В момента той си слагаше чифт ръкавици. Тя погледна към клавесина, където беше оставил камата. Още лежеше там. Щеше да е работа за секунда да я грабне и да я забие между плешките му. Той със сигурност го знаеше толкова добре, колкото и тя.

— Аз… – започна Констънс. Как би могла изобщо да изрази тази мисъл? Но го каза: – Имам нужда от време.

Диоген се завъртя към нея, а по лицето му разцъфтя надежда. Изражението му беше толкова сериозно, че Констънс осъзна с шок, че не би могло да е преструвка.

— Разбира се – каза той. – Оставям те сега, защото вероятно си много уморена. Ще имаш всичкото време, от което се нуждаеш. – И той се протегна за ръката й.

Бавно и напълно съзнателно тя я протегна.

Той я хвана в своята, обърна я с бавно, нежно движение и целуна дланта й. След това, когато вече се отдръпваше, пъхна връхчето на пръста й за частица от секундата между своите устни. Тя го почувства като удар на електрически ток из цялото си тяло.

След това с усмивка и леко кимване той си тръгна.

В задната уличка на един от по-западналите търговски райони в Катутура, предградие на Виндхук, столицата на Намибия, чието наименование се превеждаше като „мястото, където хората да искат да живеят“, се издигаше триетажна жилищна кооперация, притисната между радиостанция и фабрика за конфекция. Сградата беше безнадеждно занемарена, циментовата замазка на фасадата й беше напукана и се лющеше, а малките, криви балкони бяха покрити с ръжда. Всеки етаж беше боядисан в различен цвят: светлозелено, жълто и сиво. Заедно с различните прозорци и небрежните архитектурни детайли, те придаваха на постройката странен и тревожен външен вид. Беше два следобед и всички прозорци бяха отворени широко с празната надежда да уловят прохладен ветрец.