Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Когато видя ужасения му поглед, впит в оръжието, усмивката й стана още по-широка.

— Харесва ли ви ножът? Нарича се „убиец на зомбита“. Аз също го харесвам. Особено зъбците. Приличат на пишката на мъжки котарак. На излизане причинява повече болка, отколкото на влизане. Поне така казват.

— Пишката? – повтори неразбиращо Керонда.

— Няма значение. – След това с още по-бързо движение тя се хвърли към него и заби острието между ребрата му. То беше толкова остро, че той почти не усети промушването, но когато погледна надолу, видя, че е забито до ефеса.

— Доста съм добра по анатомия – каза момичето. – Почти толкова, колкото ме бива с камата. – Кимна към дръжката. – Ако не бъркам, току-що ви срязах диафрагмалната артерия. Не е някоя от големите артерии, но въпреки това след около пет минути ще умрете от вътрешен кръвоизлив.

Тя замълча, оглеждайки делото си.

— Разбира се, можете да извадите острието и да притиснете раната – желая ви късмет при това – и да извикате линейка. Ако го направите веднага, точно в тази минута, ви давам шанс петдесет на петдесет да оцелеете. Но не мисля, че ще го направите. Както вече казах, боли повече при излизане, отколкото при влизане.

Единственият отговор на Керонда беше да се отпусне обратно на стола си.

Момичето кимна.

— И аз си помислих същото. Другото хубаво нещо в „убиеца на зомбита“ е, че е евтин. Можеш да го оставиш, без да изпитваш съжаление. – Тя дръпна ципа на чантичката на кръста си и започна изискано да сваля ръкавиците пръст по пръст. – Няма ли да има думи на раздяла? В такъв случай: хубав ден.

Завъртя се на пети и излезе от апартамента, оставяйки входната врата широко отворена.

Диоген Пендъргаст чакаше в малката стая в края на виещата се надолу стълба към мазето под мазето на „Ривърсайд Драйв“ № 891, седнал в кресло с права облегалка. Вратата към стълбата стоеше отворена. Беше сложил тънка свещица в стенния свещник, която хвърляше трепкаща дружелюбна светлина върху старата каменна зидария. Поне се надяваше да е приятелска, защото не знаеше много за тези неща.

Беше внимавал да не сложи стола си точно пред вратата. Не искаше да изглежда като Цербер: заплашителна фигура, която пази пътя надолу. Потруди се здраво, за да направи всичко, свързано с него, да изглежда колкото може по-дружески и незаплашително. Беше облечен просто: черни вълнени панталони и сиво сако от туид… поне така му изглеждаше. Не обичаше туид – боцкаше и имаше неизтънчен вид, но излъчваше сигурност, домашен уют и приветливост.

Поне се надяваше (отново), че е така.

Тези неща са опора срещу моята гибел…

С усилие потисна този глас – гласа на стария Диоген, който от време на време неочаквано избълбукваше като облак метан от яма с катран – обратно там, откъдето беше дошъл. Това беше тогава, а това е сега.

Той беше променен, един реформиран човек, въпреки това Старият глас все още се връщаше в мигове на силно вълнение, както сега… или щом кръвта му, по каквато и да е причина започнеше да кипи…

Направи опит да се съсредоточи върху туида.

Беше се гордял със своята изтънченост и светско излъчване твърде дълго, презирайки мнението на другите. Единствените случаи, когато взимаше под внимание как другите гледат на него, бяха при заниманията му със социално инженерство. Или когато от скука или раздразнение мамеше, закачаше и тровеше другите за собствено удоволствие. Имаше затруднения да покаже на Констънс чувствата на уязвимост и привързаност, които изпитваше към нея. Приличаше на човек, спазвал обет за мълчание през половината си живот, който внезапно се опитва да запее песен.

Намести се на стола. Трябваше да го извади от един от подземните складове, а старите му възглавници от копринено кадифе бяха покрити с дебел слой прах.

Когато скърцането на креслото заглъхна, той отново внимателно се заслуша със сетива, готови да уловят и най-слабия шум, най-малката промяна във въздушното налягане, които биха подсказали нейното приближаване нагоре по стълбището, което се виеше надолу към мазето под мазето.

Погледна часовника си: десет и четвърт сутринта. Беше се сбогувал с Констънс няколко минути преди полунощ. Оттогава седеше тук и очакваше нея и нейния отговор.

Планирането, парите и времето, нужни, за да доведе снощната среща до благоприятен изход – среща, при която да разголи своята душа, без да се страхува от прекъсване – бяха колосални. Но щеше да си заслужава, стига тя да каже „да“.