Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Очарователно. Но защо ми казваш всичко това?

— Защото на път за летището ще трябва да вляза в самоличността на Петру Лупей и да играя неговата роля, докато не стигнем в Халсиън. Моля те, не се изненадвай от временната промяна в моята външност. Разбира се, на Халсиън мога да бъда самият себе си. Но по време на пътуването дотам, те моля да ме смяташ за Петру Лупей и да се обръщаш към мен с Питър, за да опазиш моята самоличност и пътуването да е безопасно.

— Разбирам.

— Знаех, че ще го направиш. А сега моля да ме извиниш. Имам да свърша толкова неща, преди да заминем. Ако си съгласна, това може да стане днес вечерта.

— Нека да е утре, ако нямаш нищо против – отговори Констънс. – Трябва ми малко време, за да си събера багажа и… да се сбогувам с този живот.

— Да си събереш багажа – повтори Диоген, сякаш тази мисъл беше нова за него. – Разбира се. – Той се обърна да си върви, поколеба се и се върна.

— О, Констънс, ти си толкова красива, а аз – толкова щастлив!

После изчезна в полумрака на подземния коридор.

Проктър се опита да стане, но успя само да се изправи на колене. Провери местоположението на слънцето, което беше точно над главата му – нажежен до бяло диск. Предположи, че е бил в безсъзнание около час. Отвратителната миризма на лъвска кръв изпълни носа му. Поклати глава в опит да я прочисти, но светът около него започна да се върти. Кофти идея. Той се стегна, пое няколко пъти дълбоко дъх и се огледа. Чантата му лежеше на около десетина метра от него – там, където го беше нападнал лъвът. Близо до нея лежеше първият мъртъв лъв – изтегнала се купчина жълтеникавокафява козина. Вторият лежеше до него – беше толкова близо, че можеше да го докосне: проснат с отворена уста. Езикът и очите му вече не се виждаха от безброй мухи. Лепкава, засъхваща локва кръв се беше просмукала в пясъка около гърдите му.

Командоският нож „КА Бар“, покрит със засъхнала кръв, лежеше до Проктър. Той го почисти, като няколко пъти го заби в пясъка до края, после го прибра в канията на колана.

Отново опита да се изправи, но откри, че няма сили. Вместо това запълзя по пясъка, който пареше дланите му. Когато стисна зъби от болка, между тях заскърца пясък. Опита се да го изплюе, но през мъглата от жажда и болка осъзна, че напълно се е обезводнил. Устните му бяха напукани, а езикът – подут. Очите смъдяха. В чантата имаше вода, стига да може да стигне до нея.

Бавно се отправи към нея. Най-накрая успя да стигне дотам и с изохкване протегна ръка към нея. Стовари се на земята, докато я придърпваше. Изрови манерката и като внимаваше да не разлее и капка с треперещите си ръце, отви капачката и отпи голяма глътка. Водата беше направо гореща. Насили се да спре, започна да си поема дълбоко дъх, за да остави време на първата глътка да се стече надолу. Минаха пет минути, преди да отпие втора глътка. Почувства лек прилив на енергия и прояснение в главата. Трета глътка и толкоз. Ако не запази остатъка, след двайсет и четири часа ще е мъртъв.

Миризмата от лежащия наблизо мъртъв лъв беше съкрушителна. Пистолетът му калибър .45 лежеше на пясъка до него. Припълзя до лъва и го взе, но веднага го пусна да падне. Слънцето го беше нагряло така, че не можеше да го вдигне. Вторачи се за известно време в оръжието, опитвайки се да прочисти главата си и да помисли. Бръкна в чантата, извади фенерчето с манивела, което имаше кука в задната част, пъхна я в скобата на спусъка и плъзна пистолета в страничния джоб, след което дръпна ципа.

Някаква сянка мина над главата му и той вдигна очи, за да види цяло ято лешояди, които кръжаха мързеливо в очакване той или да умре, или да се махне, за да могат да пируват с мъртвите лъвове. Помисли си: добре сте дошли за лъвовете, но мен няма да получите.

Шест часа до залез-слънце. Щеше да е самоубийство да тръгне в дневната жега. Трябваше да остане тук до мръкване. На може би седем-осемстотин метра оттам видя самотна акация. Сянката щеше да му дойде добре, стига да успее да стигне дотам.

Водата, която изпи, му даде сили. Сграбчи чантата отново. Вече беше изхвърлил всичко, освен водата. Разбира се, без да се броят ножът, пистолетът, компасът, картата и няколко енергийни блокчета. Сега обаче не можеше да яде, защото това само щеше да усили жаждата.

Успя с усилие да седне и прехвърли ремъка на чантата през рамо. Сега въпросът беше да се изправи на крака. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, събра всичките си психически сили и с вик се надигна и застана прав. Залитна малко, но успя да запази равновесие.