Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Мамка му . Някак си беше успял да забележи опашката.

— Хванете го! Всички екипи да се съберат!

Изведнъж районът загъмжа от ченгета и след по-малко от петдесет секунди всичко свърши. Мъжът лежеше по корем, ръцете в белезници, на плочките пред „Полис Плаза“.

— Дръжте го там, аз слизам – нареди Спан. Следенето се беше провалило, но може би така стана по-добре. Всъщност беше по-добре . Това беше резултатът, който той искаше още от началото. Сега мъжът беше в ръцете им и той лично щеше да пречупи кучия син. Когато Лонгстрийт се появи, вече ще разполагат с нужната информация и ще са започнали да планират освобождаването на заложника.

Филипов чу воя от двигателя на зодиака и излезе на палубата точно навреме, за да види как Смит нахлува в заливчето „Бейли“. Беше пет следобед и слънцето още не бе започнало да залязва.

Смит влезе в заливчето твърде бързо, не върна навреме газта и лодката се блъсна в кърмата.

— Какво става? Още не се е мръкнало!

— Хванаха Далка – каза Смит, докато оправяше въжето на носа, заклини го и се изкатери по хлъзгавия релинг. Филипов протегна ръка и му помогна да се прехвърли на палубата.

— Далка? Откъде знаеш?

Сега на задната палуба започнаха да се появяват и останалите от екипажа.

Смит се опитваше да успокои дишането си.

— Заковаха го. Това беше капан. Отиде там, за да се увери, че наистина са прехвърлили Арсено, обаче са наблюдавали улицата и са го арестували.

— Откъде знаеш?

— Изпрати ми есемес. Писа, че го следят.

— Пратил ти е есемес? Значи си е носил мобилния телефон?

— Да, един от предплатените. Аз унищожих телефона, на който ми изпрати съобщението. Сигурен съм, че беше в границата на двайсетте секунди.

Главата на Филипов се замая. Каква шибана история. Всичко беше свършило.

Той извади на показ спокоен глас, но не изпитваше подобно чувство.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш с „капан“?

— Каза ни да не се доверяваме на ФБР, нали? Точно това каза. Да не вярваме на тяхната дума. Затова Далка отиде да хвърли око на прехвърлянето. Агентът на ФБР Лонгстрийт беше казал, че ще прехвърлят Арсено в градския затвор, за да го подготвят за полета до Венецуела. Лонгстрийт ми каза в колко часа ще стане прехвърлянето и аз го казах на Далка.

— И?

— Далка отиде в центъра облечен като един от онези типове на „Уолстрийт“, за да мине по тротоара, когато пристигне бусът, и да се увери, че Арсено е в него. – Смит разпери ръце. – Това е всичко.

Филипов се вторачи в Смит, докато наоколо се възцаряваше мълчание. За първи път осъзна каква ужасна грешка е било да разчита на хора като Смит и Далка за нещо толкова рисковано. Двамата бяха тъпи контрабандисти. Хванали се бяха на очевиден капан. Накрая Далка щеше да се разприказва. Разбира се, че ще започне да говори. Може би не веднага, но скоро. Сега, когато имат Далка, могат да накарат и Арсено да се разприказва, като ги насъскват един срещу друг, играейки старата игра „който пръв започне да предава, ще получи снизхождение“.

Бяха прецакани. Той си пое дълбоко дъх, опитвайки се с все сили да потисне надигащия се гняв: нямаше смисъл, вредата беше причинена, а той щеше да има нужда от тези мъже за онова, което предстоеше. Сега единствената надежда беше да напуснат колкото може по-бързо страната.

Филипов огледа екипажа. По изражението на лицата им разбра, че всички в различни степени разбират положението. Също така видя, че са започнали да мислят кой е виновен за станалото.

— Всичко свърши – каза той, полагайки върховни усилия да говори тихо и успокоително, за да им даде възможност да осмислят думите му. – Трябва да сме единни и да оправим нещата.

— Нещата са прецакани – каза Дехесус. – Обеща, че ще се получи. – Откъм групичката се чу тихо мърморене.

— Не сме по-зле отпреди – продължи Филипов спокойно. – Арсено все някога щеше да проговори. Нека се съсредоточим върху онова, което трябва да направим, и да продължим напред.

— Да, но чия беше идеята да отвлечем федерален агент? Искам да кажа, че сме прецакани !

— Ето къде е Канада. Имаме пари и паспорти. След двайсет и четири часа ще сме на самолет закъдето поискаме. – Филипов се огледа. – Времето е ясно. Почти се мръкна. Ще пресечем Мейнския залив. Зная едно сигурно заливче близо до Ярмаут. Там можем да зарежем кораба. В Ярмаут има международно летище. Още утре ще напуснем страната.

— Направо не мога да повярвам. – Дехесус пристъпи напред, посочи с пръст Филипов и се изплю на палубата. – Ти поиска да извадим тялото от водата. Ти измисли този план. Ти ни въвлече в това. Затова аз повече няма да те слушам за каквото и да било.