Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка…

Двата лъва се бяха разделили и го преследваха в продължение на почти три дни, отклонявайки го от планирания му маршрут. През последния ден беше принуден толкова пъти да се връща обратно и да се върти в кръг, че загуби представа за своето местоположение. За негов късмет лъвовете бяха мъжки и млади, затова не ги биваше като ловци. Ако бяха големи лъвици, нямаше да преживее нападението. Въпреки това му трябваше цял пълнител от неговия .45, за да спре първия лъв. Вторият дойде толкова бързо, че нямаше възможност да презареди и беше принуден да го убие с ножа.

Беше издран по лявото рамо, ухапан по прасеца, но онова, което едва не го довърши, бе физическият сблъсък при последния скок на лъва, който се оказа толкова силен, че изгуби съзнание. Лъвът вече беше смъртоносно ранен от ножа, забит в сърцето му, откъдето се лееше кръв. Проктър се свести за малко, отчасти затиснат под лъва в локва съсирваща се кръв. Успя да се извлече изпод звяра, преди отново да потъне в безсъзнание.

Когато най-накрая стигна под сянката на дървото, свали чантата си и се свлече на земята. Облегна гръб на ствола, а главата му се въртеше. Още една глътка вода? Извади манерката и леко я разклати. Не, щеше да се наложи да почака до залез, преди да отпие друга глътка. Надяваше се тя да му даде сили, за да може да върви през нощта. Успееше ли да стигне до шосето за град Мопипи, все някой минаващ автомобил щеше да го намери.

Неохотно извади командоския нож и сряза крачола си, за да може да хвърли око на ухапания прасец. От редицата следи от зъби сълзеше черна кръв. Беше изхвърлил аптечката, така че можеше да се заеме с лечението на раната едва след като се измъкне оттук. Поне кървенето беше почти спряло. Раната на рамото беше в подобно състояние – недобре, но не застрашаваше живота му. Голямата опасност беше възможното възпаление, но то нямаше да започне през следващите дванайсет до двайсет и четири часа.

Отново и неканена, непоносимата агония от неговия провал се промъкна в съзнанието му – всяка грешка и сторена глупост минаха пред вътрешния му поглед.

Спри да мислиш за това . Облегна се отново на грубата кора и затвори очи.

Трябваше да оцелее. Фактически вървеше на оцеляване. Знаеше това поради една много важна причина: имаше нещо, което трябваше да свърши. Където и да беше Диоген, каквито и да бяха неговите планове, Проктър щеше да го намери.

И да го убие.

Руди Спан седеше в малкия офис на петия етаж в Градския затвор, който бяха реквизирали за операцията „Пендъргаст“. На главата му имаше безжични слушалки. Хората му бяха изградили малък тактически център в офиса и следяха различни видеоекрани и аудиозаписи. Той крачеше напред-назад зад тях, като от време на време се спираше пред прозореца и гледаше улицата долу.

Организирането на тайното наблюдение беше фасулска работа. Дори нямаха нужда от специалния бус или екипи, позиционирани на покриви и в апартаменти. Мястото, където щеше да се състои преместването, се намираше зад сградата на площад „Кардинал Хейс“ – тясна уличка, над която се извисяваха правителствени постройки, в които никой не можеше да влезе без разрешение. Така че който дойдеше да се увери, че прехвърлянето на Арсено се извършва наистина, щеше да дойде пешком по улицата. Беше съвършеното място за операцията. Може би дори твърде съвършено, защото можеше да подплаши човека, когото похитителите щяха да изпратят да наблюдава прехвърлянето. Разчитаха на глупостта им и поне по тази точка Спан беше на едно мнение с Лонгстрийт. Защото всеки, който отвлече федерален агент, преди всичко поема голям риск. Те бяха прекалено самоуверени и това щеше да е причината за техния провал. Истинската опасност беше да не се паникьосат и да пречукат Пендъргаст.

Трябваше да признае, че капанът, заложен от Лонгстрийт, е много хитър. Затова се измъчваше още повече, че този човек ще изпорти работата толкова зле. Сега имаха възможност да приберат един от похитителите, ако изобщо се появеше, обаче заповедите на Лонгстрийт бяха недвусмислени: просто установете неговата самоличност и го оставете да си върши работата. Това беше в разрез с правилата за арестуване, които Спан беше научил в Куантико и в работата си за ФБР след това. Просто да оставят този тип да си върви – за какво, по дяволите, беше всичко това? Арсено се оказа корав орех. Ако зависеше от него, щеше да арестува този задник и да използва първоначалното объркване и страх, за да му изкара ангелите и да го накара да се разприказва. Да отвлечеш федерален агент? Ако имаше късмет, щеше да се изправи пред доживотен затвор без право на замяна. За да се измъкне от това положение, задникът би предал и собствената си майка. Щеше да се огъне за двайсетина минути, да им каже къде е Пендъргаст и до края на деня да приключат с въпроса. Но не – Лонгстрийт искаше само самоличността на този тип и нищо повече.