Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Беше на легло със седмици – изгарянията, болката, от които е най-трудна за облекчаване дори с модерни лекарства, му причиняваха непоносими страдания. Но макар да лежеше там обвит в пашкула на болката, единственото, за което можеше да мисли, не беше омразата срещу Констънс, а невъобразимото удоволствие, което двамата споделиха… само една нощ.

По онова време му беше трудно да го повярва. Изглеждаше необяснимо как така се бе озовал обвързан със страст към непознат човек. Нуждата от нея обаче, сега го бе осъзнал, не беше невероятна. Всъщност беше неизбежна заради всички причини, които й разкри снощи. Нейното отвращение към долния и раболепен свят. Неповторимата дълбочина на нейните знания. Афинитетът й към поведението, любезностите и куртоазията на отминалите времена, съчетан по най-добрия начин с темперамент, пречистен като най-добра стомана с гнева и насилието. Тя беше тигрица, облечена с вкус в коприна.

Беше тигрица и в други неща… Той се измъчваше, че е бил толкова заслепен от омразата срещу своя брат, та бе гледал на нейното прелъстяване като на победа срещу Алойшъс. Едва по-късно, когато беше на легло, измъчван от болки, осъзна, че нощта, която прекараха заедно, е най-забележителната, най-вълнуващата, сурова, върховна и приятна нощ в неговия живот. Беше хедонист до мозъка на костите си. Въпреки това нищо в живота му не би могло да се сравни с това, което бе преживял, събуждайки събираната повече от сто години страст у тази жена, която подпали това малко, нежно тяло… Какъв глупак се оказа да захвърли всичко това!

Простите, стари церове, с които сицилианката го лекуваше, не можеха да облекчат болката, но сътвориха чудеса, намалявайки белезите до минимум. Два месеца по-късно Диоген напусна Джиностра с нова цел в живота…

С трепване осъзна, че Констънс стои пред него. Беше толкова погълнат от спомени, че не я беше чул да се качва.

Скочи от стола, преди да си спомни, че възнамеряваше да остане седнал.

— Констънс – прошепна той.

Тя носеше проста, но елегантна рокля с цвят на слонова кост. Полумесец от дантела закриваше целомъдрено основата на шията, но не можеше да скрие възхитителното деколте. Контурите на роклята, проблясващи като паяжини на трепкащата светлина от свещта, се спускаха до пода, където скриваха краката й зад пластове прозирна тъкан. Тя го гледаше, забелязала очевидното му объркване, с изражение, което Диоген не можа съвсем да разчете: сложна смесица от интерес, бдителност и – помисли си той, надявайки се да е прав – предпазлива нежност.

— Да – отговори му тя с тих глас.

Диоген вдигна ръка и несъзнателно и безсмислено заопипва възела на вратовръзката си. Съзнанието му беше толкова объркано, че не можеше да отговори.

— Да – повтори тя. – Ще се оттегля от света заедно с теб. И… ще започна да взимам еликсира.

Замълча в очакване на отговор. Шокът от облекчението и възторга, които се стовариха върху Диоген, бяха толкова силни, че едва в този миг той осъзна колко се беше страхувал тя да не каже „не“.

— Констънс – промълви той отново. Единствената дума, която успя да произнесе.

— Но трябва да ми обещаеш едно – каза тя със своя нисък копринен глас.

Той чакаше.

— Трябва да съм сигурна дали този еликсир наистина действа и че създаването му не е свързано с нараняването на хора.

— Кълна се, че действа и никому не е причинена вреда.

Тя го загледа в продължение на повече от минута изпитателно в очите.

Съвсем несъзнателно Диоген взе ръката й в своите две.

— Констънс, благодаря ти – каза той. – Благодаря. Нямаш представа колко щастлив ме направи. – С удивление усети, че примигва, за да махне сълзите от радост, които бяха избили в очите му. – Съвсем скоро ще научиш колко щастлива мога да те направя. Халсиън е всичко, което обещах, дори нещо повече.

Констънс не отговори. Просто го гледаше по своя си неразбираем начин: преценяващо, очаквателно, загадъчно. От този поглед Диоген се почувства обезкуражен, но странно, едновременно възбуден и опиянен.

Той й целуна ръка.

— Има нещо, което искам да ти обясня. Както можеш да си представиш, бях принуден да създам и използвам множество самоличности. Самоличността, под която закупих Халсиън, е Петру Лупей. Той е румънски граф от Карпатите в Трансилвания, където семейството му намира убежище през съветската епоха. Повече били заловени и избити, но баща му успял да изнесе семейното богатство, което Петру (той предпочита да го наричат Питър) наследява като единствен син и оцелял от цялата фамилия Лупей. Говори се, че рушащият се семеен дворец е близо до имението на граф Дракула. – Той се усмихна. – Тази подробност много ме забавляваше. Направих го човек с безупречни маниери и вкус, който се облича добре, остроумен и обаятелен.