Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Лазрус Керонда седеше край прозореца на двустайния, оскъдно обзаведен апартамент на втория етаж. Беше седнал така, че не можеха да го виждат отвън, но той можеше да гледа какво става долу на оживената улица. Специалитетът на ресторанта под него бяха пресните червеи мопане, размекнати в яхния с доматен сос, пържен лук, куркума и зелени люти чушлета. Лютивият дим от варящите се червеи, който се виеше нагоре, изкарваше сълзи на очите му. Но той не откъсваше поглед от улицата.

Протегна се за шишето бира „Тафел Лагер“. Хвана го леко, така че ранената му ръка да не боли, и отпи дълга глътка. Свежият, горчив вкус на бирата помогна малко. Може би беше прекалено предпазлив. Въпреки това нямаше смисъл да рискува. След още три дни, а може би и два, щеше да бъде безопасно да напусне града. Имаше доведен брат, който живееше в Йоханесбург. Там можеше да се покрие за няколко месеца при брата и семейството му. А с парите, които беше получил, щеше да разполага с достатъчно, за да започне ново предприятие.

Автосалонът беше затънал в дългове, така че нищо не губеше, като…

Зад него се чу слаб шум – изскърца една дъска от дюшемето, и той рязко се обърна.

— Вие! – възкликна Керонда. Бирата падна от ръката му и се търкулна, без някой да й обръща внимание, бълвайки кехлибарена течност и пяна.

— Аз – долетя нежен глас. След това една млада жена излезе от сенките. Беше на двайсет и няколко години, със светлоруса коса, сини очи и високи скули. Носеше черен клин и дънкова риза, чиито краища бяха завързани под гърдите, откривайки плосък мускулест стомах и диамантена обичка на пъпа. Въпреки жегата носеше на ръцете си латексови ръкавици.

Керонда скочи на крака, защото веднага осъзна смъртната опасност, в която се намира. Хрумнаха му стотици извинения, стотици лъжи, стотици маневри за отвличане на вниманието, стотици оправдания, но вместо това успя само да заекне:

— Как ме намерихте?

— Не беше лесно. – Около кръста си жената носеше колан с чантичка и когато направи още една крачка към него с плавно и леко като на пантера движение, тя леко се повдигна и отпусна.

Устата на Керонда пресъхна. Какво имаше у тази жена – това момиче със смешния пиърсинг, което събуждаше такъв страх у него? Не беше по-висока от метър и шейсет, докато той тежеше поне два пъти повече от нея. Въпреки това се беше паникьосал. Вероятно причината беше студенината на тези сини очи. Това и хитрата, жестока усмивка. Забеляза ги още първия път, когато се срещнаха, и оттогава този спомен остана неизличим в паметта му.

— Напуснали сте автокъщата? – отбеляза тя.

— Трябваше – отговори той. – Наложи се .

— Плати ви се да останете там. Вместо това я зарязахте с отворени порти и незаключен офис с локва кръв по бюрото. И сега полицията се е заинтересувала.

— Той ме нарани. Заплаши ме. – За доказателство Керонда вдигна една от ранените си ръце.

— Беше ви платено добре, за да го оставите да ви нарани, да ви заплашва и въпреки това да се придържате към сценария, който ви дадохме.

Керонда вече беше започнал да бръщолеви и малко оставаше да се разплаче.

— Точно това направих. Придържах се към плана. Казах му онова, което поискахте. Точно както искахте. Дадох му тойотата. Погрижих се да я вземе.

— Защо тогава побягнахте като подплашен заек?

Той отново вдигна превързаната си ръка.

— Вижте какво ми стори!

Когато сините очи се плъзнаха по окървавените превръзки, усмивката й стана по-широка.

— Направо като стигмата [27] Раните, нанесени на Исус Христос при разпъването на кръст. – Б.пр. , обаче не обяснява защо се отклонихте от плана. Планът, за чието точно спазване ви бяха платени доста пари. – Тя замълча, сякаш искаше да му даде възможност да осмисли казаното. – Какво ви наредихме? Почистете всичко. Потърсете лекарска помощ. Вършете си работата, все едно нищо не се е случило. А вие какво направихте? Оставихте неразборията и побягнахте като заек.

— Вижте какво ми стори – повтори Керонда и сега вдигна двете си ръце.

— А какво мислите, че ще ви сторим ние? – каза кадифеният глас.

Когато вместо отговор получи ридание, момичето тъжно поклати глава.

— Обещахме ви, че няма да се върне по-рано от седмица, а може би никога. Трябваше да ни послушате.

— Аз… – започна той, но след това спря. С движение, което изглеждаше небрежно, едва ли не безцелно, но беше плашещо със своята бързина, момичето бръкна в чантичката на кръста си и извади нож. Не приличаше на нито един от ножовете, които Керонда беше виждал преди: острието му беше назъбено, все едно в редица бяха подредени върхове на стрели, и с тясна яркозелена ръкохватка.