Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Градският затвор . Оставаха десет шибани секунди.

— Кога ще го местите?

— Не е ваша работа.

— Не, моя е. Вие настояхте да говорим и сега аз имам искане. Кога точно ще го преместите? Искам подробности или още сега ще убием Пендъргаст.

Пауза. Оставаха пет секунди.

— Утре… – пауза – … в един и трийсет следобед бусът от „Синг Синг“ ще влезе в градския затвор през входа „Кардинал Хейс“.

— Сложете Арсено да седне до десния прозорец.

— В замяна искам…

Алармата започна да работи. Смит изключи телефона, пъхна ножчето под батерията и я изстреля навън. След това се зае методично за работа: отвори държателя на симкартата, измъкна я и я задържа над пепелника, докато със запалката я разтопяваше на малко езерце от пластмаса и метални контакти. В стаята имаше очарователна камина, където по-късно тази вечер щеше да изгори и телефона за всеки случай.

Изпитваше въодушевление. Този тип Лонгстрийт се беше предал, и то много бързо. Филипов излезе прав: наистина държаха ФБР за топките. Беше направо удивително колко е лесно, когато държиш някого от висшите им служители. Ако беше някой друг задник, нямаше да го дават толкова мило. А с това прехвърляне в Манхатън Далка ще може да потвърди със собствените си очи дали от ФБР са сериозни за сделката, или само ги бъзикат.

Мекото ехо от думите на Диоген бавно заглъхваше, оставяйки помещението потънало в тишина.

Констънс беше зашеметена за миг. Прозвуча искрено – едно истинско обяснение в любов. Обаче тя бързо се отърси от това впечатление. Диоген вече я беше унижавал със своята изключителна дарба да лъже и това беше само реприза [23] В музиката повторение на част от музикалния материал в оригинален или променен вид. – Б.пр. .

Докато й минаваше тази мисъл, тя се запита: защо той си мисли, че ще успее отново с този номер? А и между другото, Диоген беше неспособен на любов.

… Аз не само ти се възхищавам, но и се страхувам от теб.

… Приличаме си по толкова неща. В други ти ме превъзхождаш. За чудене ли е тогава, че моята почит към теб е нараснала?

— Ако това, което казваш, е истина – каза тя хладно, – тогава прояви кураж заради чувствата си и се покажи.

Думите й бяха посрещнати с миг мълчание. След това Констънс чу зад гърба си драскането на кибритена клечка. Тя се завъртя светкавично. И ето го застанал там в заслонения с гоблен вход към музикалния салон. Стоеше с кръстосани ръце до запаления преди миг стенен свещник с тънка свещ. Изглеждаше почти непроменен: същите тънки черти, толкова приличащи на тези на брат му и все пак толкова различни. Изваяната брадичка, добре оформените бледи устни, късо подстриганата рижа брада и странните двуцветни очи: едното зелено, а другото мътно светлосиньо. Единствената разлика беше грозният белег, който сега обезобразяваше изваяното съвършенство на лявата му буза, спускайки се от линията на косата до челюстта. В бутониерата на сакото му беше пъхната небрежно малка фиала с орхидея: тя разпозна в нея Cattleya constanciana – розово-бялото цвете, кръстено на нея.

Констънс го гледаше вторачено, парализирана от внезапното призрачно появяване на тази фигура от нейното минало. И тогава, съвсем неочаквано, тя скочи срещу него бърза като прилеп, камата във вдигнатата й ръка прицелена в неговите очи.

Диоген очакваше това. Пъргаво се наведе под удара и когато ръката й се стрелна край него, я улови в стоманена хватка. Завъртя я към себе си, притисна другата й ръка в тялото и я прегърна здраво. Камата издрънча на пода.

Беше забравила колко е бърз и силен.

Извърна лице от неговото, докато се бореше яростно и безплодно.

— Ще те пусна – каза той със спокоен и равномерен тон, – ако ме изслушаш. Това е единственото, за което моля: да ме изслушаш. А след това, ако все още желаеш да ме убиеш – така да бъде.

Тя се замисли. Най-накрая, след като успя да овладее гнева си, кимна.

Диоген пусна едната й ръка и се наведе да вдигне камата. На Констънс й мина мисълта да го изрита в лицето, но осъзна, че е безнадеждно: физически предимството беше на негова страна.

Със същия успех можеше да го остави да говори.

Диоген се изправи, пусна другата й ръка и отстъпи назад.

Тя чакаше зачервена и дишаше тежко. Той стоеше неподвижно под светлината на свещта, сякаш изчакваше нейната реакция.

— Каза, че ме обичаш – заговори тя най-накрая. – Колко абсурдно от твоя страна да си мислиш, че мога да ти повярвам.