Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

— Почит и уважение. Малцина са хората на света, живи или мъртви, които аз почитам. Ти си една от тях. И благодарение на моя прародител Енох Ленг, живя един дълъг и богат живот. Неговият еликсир те поддържа млада повече от век. Едва след смъртта му ти започна като нас, останалите, нормално да старееш. Последицата от това е, че надминаваш около шест пъти моята начетеност.

Диоген се засмя при тази мисъл. Ала в смеха му нямаше нищо злонамерено или саркастично: беше лек и самоироничен.

— Има и нещо друго, което сметнах за привлекателно в завидната продължителност на твоя живот. Ти си живяла. Ти си единственият човек, чиято жажда за знания, за отмъщение и ако ми позволиш да намекна също така – за страст, ме е удивявала със своята свирепост. Констънс, аз не само ти се възхищавам, но и се боя от теб. Осъзнах това, докато лежах и се възстановявах в малка колиба извън Джиностра под вулкана и слушах боботенето на Стромболи. Беше смиряващо, защото преди това не се бях страхувал от когото и да било, независимо жена или мъж. Сега се страхувам от една жена.

Тя се промъкна безшумно още крачка напред. Усещаше, че е там, само на метри от нея. Още една стъпка и ще може да замахне…

— Което ме води до другото нещо, жизненоважно за разбирането на нашата връзка: ти си майката на моя син .

В пълно мълчание тя се хвърли напред, замахна с камата в празното.

— О, Констънс, това ме натъжава, но не мога да те обвинявам.

Констънс слушаше неподвижна в мрака. Гласът се беше преместил. Някак си беше предусетил. А може би изобщо не е бил толкова близо? Ехото в каменното помещение с многобройните му врати и шахти за проветрение в съчетание с неговия нисък и мек глас й пречеше да го намери.

— Виж, Констънс, убеден съм, че ти си единственото човешко същество, което дълбоко в себе си може да сподели с мен моето странно разбиране за живота. Нека го приемем – и двамата сме неудачници. Мизантропи, направени от една и съща тъкан.

На Констънс й трябваше известно време, за да направи разбор на казаното от Диоген, и в резултат стисна още по-здраво камата.

— Точно това е същността – продължи той. – Бях сляп, не виждах. Но сега прогледнах. Приличаме си по толкова много неща. В други ти ме превъзхождаш. Затова не е за чудене, че моята почит към теб само нараства.

Констънс си мислеше, че Диоген ще продължи. Обаче мракът около нея се изпълни с мълчание. Мълчание, което продължаваше и продължаваше. Най-накрая тя сама го наруши.

— Какво направи с госпожа Траск?

— Нищо. Тя остана при сестра си в Олбъни, на която й трябва повече време, за да се възстанови, отколкото се смяташе първоначално. Не се притеснявай, не е нещо сериозно. И госпожа Траск е спокойна, защото получи уверение, че тук се грижат добре за теб.

— Грижат се? Предполагам Проктър. Предполагам, че си го убил.

— Проктър? Не, не е мъртъв, макар в момента да е много зает с едно неочаквано прекосяване на пустинята Калахари.

Пустинята? Възможно ли е да казва истината? Проктър никога не би оставил къщата без охрана, докато тя е в нея. Толкова от онова, което Диоген каза, беше шокиращо и… невероятно.

— Значи преследваш моя син.

— Констънс – чу се укорителният отговор, – как можеш да кажеш това? Вярно е… че имам неприятности с моя брат. Но защо бих искал да навредя на нашето дете?

— Ти не си му баща.

— Наистина не съм, но се надявам това да се промени. Видя неговата картина т ’ангка , която нарисувах. Между другото, заминах за Индия, за да се уверя, че за нашето дете се грижат добре. Така е и той е едно забележително момче. – Нова пауза. – Както можеше да се очаква от нашето потомство.

— Нашето потомство. Някога използваше много по-груби определения, за да опишеш нашата връзка.

Настана мълчание.

— С колко болка си спомням своето непростимо поведение. Като символ на моите истински чувства, моля те, погледни в отделението на столчето за клавесина.

Констънс се поколеба. След това решително светна фенерчето и огледа наоколо. Макар гласът му да се чуваше сякаш от много близо, все още никакъв не се виждаше.

— Скъпа, столчето.

Тя вдигна горната част на стола. Вътре лежеше снимка, прикачена към някакви документи. Извади ги и започна внимателно да ги проучва.

— Заснета е преди пет седмици. Изглеждаше напълно щастлив.

Докато Констънс гледаше втренчено снимката, ръката, която държеше фенерчето, леко потреперваше. Без съмнение беше снимка на нейния син. Носеше дълга копринена роба и държеше ръката на Тсеринг. Стояха под свод, заобиколен от коркови дървета. Той се беше взрял в далечината със съвършената сериозност на надарено тригодишно момченце. Докато гледаше снимката, Констънс внезапно се почувства изпълнена със самота и копнеж.