Линкольн Чайлд - Обсидиановата стая

Не изпитваше истински страх. Сега почувства със сигурност, че този непознат човек я ухажва по свой ексцентричен начин.

Тя зави надясно към музикалния салон, като отново се движеше толкова бързо, колкото можеше, без да вдига шум. Докато се носеше напред, позволявайки на лъча от фенерчето само за кратко да се плъзга по тухлената пътека пред нея, музиката се усилваше. Констънс мина под половин дузина арки и през също толкова големи помещения, в които се помещаваха сбирките на Енох Ланг, преди да завие рязко наляво и да спре пред два средновековни гоблена, провесени от каменния трегер. Музикалният салон беше зад тях.

Музиката спря.

Зарязвайки всяка предпазливост, тя отметна гоблените, насочи фенерчето в тъмното помещение и започна да плъзга лъча му наоколо, докато ръката й стискаше камата, готова всеки миг да нанесе удар.

Нямаше никого. Салонът беше празен. Пурпурният клавесин стоеше в средата на помещението самотен и безмълвен.

Констънс забърза към него, осветявайки наоколо, проверяваше всеки тъмен ъгъл и врата. Ала човекът, който беше свирил, го нямаше. Тя опря ръка о възглавницата на стола – беше още топла.

— Кой е тук? – извика. – Кой свиреше?

Гласът й отекна в тишината. Облегна се на инструмента, а сърцето й блъскаше силно. Клавесинът беше най-хубавият инструмент в колекцията, някога собственост на унгарската графиня Елизабет Батори, социопатката и серийна убийца, която според легендата се къпела в кръвта на девици, за да запази своята младост. Така и не беше обяснено задоволително какво вещество беше придало пурпурния оттенък на инструмента, макар Констънс да имаше свои собствени теории.

Тя се срути на стола и продължи да осветява наоколо.

— Който и да е тук, умолявам ви, покажете се!

Нямаше отговор. Докато чакаше, плъзгаше пръсти по клавишите. Музикалната сбирка беше най-любопитната сред колекциите на Енох Ленг от антикварни рядкости. Ленг не се интересуваше от самата музика. Всяка вещ в тази сбирка беше тук не заради способността да произвежда звуци, а заради връзката си с насилие и убийства. Например цигулката „Страдивариус“, която стоеше в стъклен шкаф на стената, е била собственост на Габриел Антониони, прословутия убиец от Сиена в 90-те години на XVII век, който прерязвал гърлата на жертвите и след това им свирел, докато умирали. До нея беше сребърният тромпет, издраскан и очукан, който бил използван за строяване на войските на Ричард III преди битката при Бозуърт – една наистина мрачна история.

Очите й се спряха върху поставката за нотни листове. Върху нея лежеше разгънат ръкописен нотен лист с музика от непознат автор. Обхваната от любопитство, остави камата върху вдигнатия капак, за да й е подръка, докосна клавишите и засвири леко апреджио.

Доколкото знаеше, този инструмент от години не беше акордиран, нито бе свирено на него. Въпреки това, докато пръстите й се плъзгаха по клавишите, откри, че е съвършено настроен.

Насочи вниманието си отново към музиката. Изглежда беше аранжимент на концерт за пиано, адаптиран за соло клавесин. В горния край на първата страница имаше посвещение, написано със същия почерк, с който бе написана бележката в книгата с любовни стихотворения: На Констънс Грийн . Едва сега осъзна, че почеркът й изглежда познат.

Почти несъзнателно започна да свири. Трябваха й само няколко ноти, за да бъде сигурна: това беше същата музика, която я беше събудила. Музиката, която беше нарушила сънищата й. Музиката, която преди малко се беше носила из коридорите на мазето под мазето. Беше до болка прекрасна без излишна сантименталност. Нейните тъжни, призрачни мелодии й напомниха отдавна забравените концерти за пиано на Игнац Брюл, Адолф фон Хензелт, Фридрих Кил и други малко известни композитори от епохата на Романтизма.

Когато стигна до каденцата в първата част, тя спря. И тогава, докато звукът на струните замираше, чу ехо от глас да ечи в античните сенки. То повтаряше само една дума.

Констънс.

Констънс веднага позна гласа.

Грабна камата, скочи от столчето пред клавесина и го събори на земята. Откъде беше долетял гласът? Изпита едновременно унижение и възмущение, почувства се осквернена и всичко това се смеси с изненада и убийствен гняв.

Той е оцелял , помисли си тя, докато стоеше в центъра на салона, а фенерчето се стрелкаше от ъгъл на ъгъл в търсене на местонахождението му.

Някак си, по някакъв начин той беше оцелял.